Алегзандър Смит - Сълзите на жирафа

Тя помисли за миг. Наистина можеше да вземе със себе си пистолета на работа, скрит в найлонов плик. Щом той искаше да го вземе оттам, тя нямаше нищо против. Важното беше да го занесе в къщата на маа Рамотсве, а след това, два дни по-късно, тя щеше да се обади в полицията.

— Добре — каза тя. — Ще го прибера в плика и ще го взема със себе си. Ела в два и половина. Дотогава той ще се е върнал в сервиза.

Той я гледаше как прибира пакета в найлоновия плик, в който оръжието бе дошло при нея.

— А сега — продължи тя, — понеже беше добър, искам да те направя щастлив.

Той поклати глава.

— Прекалено съм нервен за това. Може би друг път.

На следващия следобед, малко след два часа Пол Монсопати, старши служител в хотел „Сън“, човек, набелязан за повишение от ръководството на хотела, се вмъкна в кабинета на една от секретарките в хотела и я помоли да излезе за няколко минути.

— Трябва да проведа важен телефонен разговор — каза й той. — Въпросът е личен. Става дума за погребение.

Секретарката кимна и излезе от стаята. Хората постоянно умираха и погребенията, посещавани задължително и от най-далечните роднини, които бяха в състояние да го сторят, както и от всички случайни познати, изискваха голяма подготовка.

Пол вдигна слушалката и набра номера, който беше написал на едно листче.

— Бих искал да говоря с някой инспектор — каза той. — Не със сержант. Искам да говоря с инспектор.

— Кой сте вие, раа?

— Няма значение. Свържете ме с някой инспектор, или ще съжалявате.

Оттатък не казаха нищо, но след няколко минути се чу нов глас.

— Моля ви, раа, изслушайте ме — каза Пол. — Не мога да говоря дълго. Аз съм честен гражданин на Ботсуана. Против престъпленията съм.

— Добре — каза инспекторът. — Точно това обичаме да чуваме.

— Радвам се. Но ако отидете в една къща, ще откриете една жена, която има незаконно оръжие. Тъкмо тя продава оръжие. Ще го откриете в бял найлонов плик. Ако отидете веднага, ще я хванете. Тя е виновна, а не мъжът, който живее в къщата. Оръжието е в нейната чанта, при нея, в кухнята. Само това имам да ви кажа.

Той продиктува адреса на къщата и затвори. На другия край на линията инспекторът се усмихна доволно. Предстоеше му един лесен арест и щяха да го поздравят, че взема мерки срещу незаконните оръжия. Може някои да се оплакваха, че хората нямали чувство за дълг, но от време на време се случваше нещо подобно, един съзнателен гражданин му връщаше вярата в обикновените членове на обществото. Трябваше да има награди за тези хора. Награди и парично възнаграждение. Най-малко петстотин пули.

Господин Дж. Л. Б. Матекони съзнаваше, че стои точно под клона на една акация. Той погледна нагоре и за миг видя с пределна яснота листата на фона на празното небе до най-малките подробности. Свити от жегата, листата приличаха на малки ръчички, сключени за молитва. Една птица, най-обикновена сврачка, беше кацнала по-нататък на същия клон, прашна и незабележима, вкопчила здраво нокти, с шарещи очички. Не друго, а ужасно трудното положение, в което се намираше господин Дж. Л. Б. Матекони, придаваше толкова жив и ярък вид на цялата картина — така, както осъденият на смърт се подава от килията си в последната си утрин и вижда познатия, вече гаснещ свят.

Той сведе глава и видя, че маа Рамотсве още беше там, на два-три метра от него, а по лицето й се четяха изненада и недоумение. Тя знаеше, че помагаше на фермата на сираците, познаваше и умението на маа Потокване да убеждава. Вероятно тя си мислеше, предположи господин Дж. Л. Б. Матекони, че той е взел със себе си на разходка две сирачета и е платил да ги снимат. И през ум не й минаваше, че пред нея беше господин Дж. Л. Б. Матекони с двете си осиновени деца, които скоро щяха да станат и нейни.

Маа Рамотсве наруши мълчанието.

— Каква правиш? — попита го тя лаконично. Това беше напълно основателен въпрос — въпрос, който може да ти зададе всяка приятелка, всъщност годеница. Господин Дж. Л. Б. Матекони сведе очи към децата. Момичето беше прибрало снимката в найлоновия плик, закачен отстрани на количката, а момчето я притискаше към гърдите си, сякаш се боеше да не би маа Рамотсве да му я вземе.

— Това са две деца от фермата на сираците — изрече, запъвайки се господин Дж. Л. Б. Матекони. — Едното е момиче, а другото — момче.

Маа Рамотсве се засмя.

— Виж ти! Значи така. Много полезна информация.

Момичето се усмихна и поздрави учтиво маа Рамотсве.