Алегзандър Смит - Сълзите на жирафа

Значи може би в края на краищата имаше някаква справедливост.

Но въпреки това проблемът с кокошките си оставаше.

— И така, маа Макутси — каза маа Рамотсве, като се настани на стола си, предвкусвайки чашата ройбос, който секретарката й запарваше, — и така, аз отидох до Молепололе и намерих мястото, където са живели тези хора. Видях къщата и парцела, където са се опитвали да отглеждат зеленчуци. Говорих с една жена, която живяла там по онова време. Видях всичко, което можеше да се види.

— А открихте ли нещо? — попита маа Макутси, докато наливаше гореща вода в стария емайлиран чайник и разбъркваше чаените листенца.

— Открих едно усещане — каза маа Рамотсве. — Усетих, че знам нещо.

Маа Макутси слушаше внимателно своята шефка. Какво искаше да каже с това, че почувствала, че знае нещо? Или знаеш нещо, или не го знаеш. Не може да мислиш, че май знаеш нещо, ако всъщност не знаеш какво е това, което би трябвало да знаеш.

— Не съм сигурна… — поде тя.

Маа Рамотсве се засмя.

— Нарича се интуиция. Пише за нея в книгата на господин Андерсън. Той говори за интуицията. Тя ни разкрива неща, които знаем вътре в себе си, но не можем да намерим думите, с които да ги изразим.

— И тази интуиция, която сте усетили там — започна нерешително маа Макутси, — тя какво ви каза? Къде е горкият американски младеж?

— Там — каза спокойно маа Рамотсве. — Младежът е там.

За миг и двете запазиха мълчание. Маа Макутси остави чайника на масата, която имаше топлоустойчиво покритие, и го захлупи с капака.

— Значи живее там? Все още?

— Не — отвърна маа Рамотсве, — мъртъв е. Но е там. Нали знаеш за какво говоря?

Маа Макутси кимна. Тя знаеше. Всеки африканец, надарен с усет, знаеше за какво говореше маа Рамотсве. Когато умрем, ние не напускаме мястото, което сме обитавали, когато сме били живи. В известен смисъл още сме там — духът ни е там. Той никога не си отива. Това е нещо, което белите хора не можеха да разберат. Наричаха го суеверие и казваха, че било проява на невежество да се вярва в такива неща. Но те бяха невежите. Ако не можеха да разберат по какъв начин ние сме част от природния свят, който ни заобикаля, значи те си затваряха очите, а не ние.

Маа Макутси наля чая и подаде на маа Рамотсве нейната чаша.

— Ще кажете ли това на американката? — попита тя. — Тя сигурно ще попита: „Къде е тялото му? Покажете ми мястото, където е моят син.“ Знаете как мислят тези хора. Тя няма да ви разбере, ако кажете, че той е някъде там, но не й покажете точното място.

Маа Рамотсве вдигна чашата към устните си, като наблюдаваше секретарката си, докато тя говореше. Много проницателна жена, помисли си тя. Чудесно разбираше какво щеше да си помисли американката и знаеше колко трудно би проумял тези прости истини човек, който мислеше, че светът може напълно да се обясни от науката. Американците бяха много умни, те пращаха ракети в космоса и измисляха машини, които мислеха по-бързо от всеки човек, но целият този ум също така ги заслепяваше. Те не разбираха другите хора. Те мислеха, че всички гледат на нещата по същия начин като тях, но грешаха. Науката бе само част от истината. Имаше още безчет други неща, които правеха света такъв, какъвто беше, но често американците не забелязваха тези неща, макар те през цялото време да бяха под носа им.

Маа Рамотсве остави чашата и бръкна в джоба на роклята си.

— Открих и това — каза тя, като извади сгънатата изрезка от вестника и я подаде на секретарката си. Маа Макутси разгъна листа и го приглади върху бюрото. Взря се в снимката за няколко секунди, вдигна очи към маа Рамотсве и каза:

— Много е стара. На пода ли беше?

— Не, закачена на стената. Бяха останали някакви хартии по стената. Мравките ги бяха пропуснали.

Маа Макутси отново погледна изрезката.

— Написани са имена — каза тя — Цефас Калумани. Освалд Ранта. Маа Солои. Кои са тези хора?

— Живели са там — отвърна маа Рамотсве. — Сигурно навремето са живели там.

Маа Макутси сви рамене.

— Но дори да успеем да намерим тези хора и да говорим с тях, какво ще постигнем? Тогава полицаите със сигурност са ги разпитвали. Може би дори маа Къртин е говорила с тях, когато се е върнала първия път.

Маа Рамотсве кимна в знак на съгласие и рече:

— Права си. Но тази снимка ми казва нещо. Виж лицата им.

Маа Макутси разгледа внимателно пожълтялата снимка. На преден план имаше двама мъже и една жена. Зад тях стояха още един мъж, чиито черти не се виждаха, и една жена, полуобърната настрани. Имената под снимката се отнасяха за тримата най-отпред. Цефас Калумани беше висок, с дълги крайници, човек, който би изглеждал неловко и неудобно на всяка снимка. Маа Солои, която стоеше до него, сияеше от доволство. Тя беше олицетворение на спокойствието — типичната отрудена жена тсуана, от онези, които гледаха голямо семейство и целият им живот се състоеше в безкрайно безропотно пране и чистене: двора, къщата, дрехите на децата. Това беше снимка на една героиня, вярно непризната, но все пак героиня.