Алегзандър Смит - Сълзите на жирафа

— Къш! — извика маа Макутси, като размаха навит на руло вестник. — Тук не е за кокошки! Къш!

Най-едрата кокошка се обърна и я изгледа, а петелът се зазяпа настрани.

— На вас говоря! — извика маа Макутси. — Тук не е птицеферма! Вън!

Кокошките закъткаха възмутено, като явно се колебаеха. Но когато маа Макутси отмести назад стола си и понечи да стане, те се обърнаха и тръгнаха към вратата, този път начело с петела, който куцаше тромаво.

След като се разправи с кокошките, маа Макутси отново се загледа през вратата. Никак не й беше приятно, че се налага да гони кокошки от офиса. Питаше се колко ли отличнички от Ботсуанския колеж за секретарки бяха принудени да вършат това. В града имаше офиси — големи сгради с широки прозорци и климатици, в които секретарките седяха зад полирани бюра с хромирани дръжки. Тя бе видяла тези офиси, когато от колежа ги водеха в тях на практика. Видя секретарките, които седяха в тях, усмихнати, със скъпи обици, очакващи някой състоятелен мъж да влезе и да им предложи женитба. Тогава тя си мислеше, че такава работа ще й хареса, макар лично тя да се интересуваше повече от работата, отколкото от евентуалния съпруг. Всъщност тогава тя приемаше, че ще си намери точно такава работа, но когато завършиха и тръгна по интервюта, никой не й предлагаше нищо. Не можеше да разбере защо става така. Някои от другите момичета, които имаха много по-ниски оценки от нея — понякога дори 51%, с които едва прескачаха бариерата — получаваха добри предложения, докато тя — постигнала почти немислимите 97% — нямаше нито едно. Как беше възможно това?

Обясни й едно друго момиче, което като нея нямаше успех на интервютата.

— Мъжете назначават на работа, нали? — попита я тя.

— Така ми се струва — каза маа Макутси. — Мъжете ръководят всичко. Те избират секретарките.

— И как според теб мъжете избират коя да получи работа и коя да не получи? Да не мислиш, че избират според изкараните оценки? Така ли мислиш?

Маа Макутси не каза нищо. Изобщо не й бе минавало през ума, че подобни решения могат да се вземат на друга основа. Всичко, на което я бяха учили в училище, водеше до извода, че усърдието и прилежанието ти помагат да си намериш добра работа.

— Е — каза приятелката й, като се усмихваше иронично, — личи си, че така мислиш. И грешиш. Мъжете избират на коя жена да дадат работа според това как изглежда. Избират красивите, на тях дават работата. А на другите казват: „Много съжаляваме, но вече няма свободни места. Много съжаляваме. В цял свят има рецесия, а когато има рецесия, се намира работа само за красивите момичета. Така се отразява световната рецесия. Всичко е въпрос на икономика.“

Маа Макутси слушаше с изумление. Но макар да чу горчиви неща, знаеше, че те са истина. Може би знаеше всичко това открай време, на подсъзнателно ниво, но си затваряше очите. Хубавите жени получаваха всичко, което искаха, а жените като нея, не толкова шик като другите, оставаха с празни ръце.

Същата вечер тя се погледна в огледалото. Беше се мъчила да направи нещо с косата си, но безуспешно. Беше я изправяла, дърпала и скубала, но тя все се опъваше. Кожата й също се противеше на кремовете, с които я мажеше, като накрая само стана по-тъмна от кожата на повечето момичета в колежа. Тя усети прилив на негодувание срещу съдбата си. Беше безнадеждно. Дори големите кръгли очила, които си беше купила на безбожна цена, не можеха да скрият факта, че беше тъмнокожо момиче в свят, в който по-светлокожите момичета, наплескани с червило, получаваха всичко. Това беше голямата неотменима истина, която никакви мечтания, никакви скъпи кремове и лосиони нямаше да променят. Забавленията в този живот, хубавата работа, богатите съпрузи нямаха нищо общо с достойнствата и упорития труд, а бяха въпрос на жестока и неизменна биология.

Маа Макутси стоеше пред огледалото и плачеше. Тя се беше трудила усърдно и без почивка, за да постигне онези 97% в колежа, но се оказваше, че спокойно е можела да си губи времето със забавления и момчета, защото трудът не й беше донесъл нищо добро. Дали изобщо щеше да си намери работа, или щеше да остане у дома и да помага на майка си да пере и глади панталоните на по-малките й братя?

Този въпрос намери своя отговор на следващия ден, когато тя кандидатства и беше назначена за секретарка на маа Рамотсве. Значи такова беше решението. Щом мъжете не искаха да назначават по достойнство, иди да работиш за жена. Може офисът да не беше лъскав, но несъмнено беше вълнуващо. Да бъдеш секретарка на частен детектив беше далеч по-престижно, отколкото да си секретарка в банка или в адвокатска кантора.