Алегзандър Смит - Сълзите на жирафа

Но той нямаше да каже нищо, щеше само да се усмихне. Не ти вярвам, щеше да отвърне той; и щеше да продължи да го повтаря дори да размахаше под носа му заглавията в „Ботсуана дейли нюз“:_Маа Рамотсве трови съпруга си. Полицията изследва овесената каша. Кашата се оказва пълна с отрова._ Не, той нямаше да повярва.

Тя се изплю в праха. Ако нямаше как да го накара да размисли, можеше да помисли как да се разправи с маа Рамотсве. Ако маа Рамотсве просто я нямаше, проблемът щеше да се реши. Ако тя можеше… Не, това беше ужасна мисъл, пък и вероятно парите нямаше да й стигнат, за да плати на шаман. Вероятно се искаха доста пари, когато ставаше дума за премахване на хора, а и беше много рисковано. Хората приказваха и полицията щеше да надуши, а тя не можеше да си представи по-лошо нещо от това, да отиде в затвора.

В затвора! Ами ако маа Рамотсве бъде пратена в затвора за няколко години? Не можеш да се ожениш за човек, който е в затвора. Значи, ако се разбереше, че маа Рамотсве е извършила престъпление и я пратеха в затвора за няколко години, всичко щеше да си остане постарому. А нима имаше значение, че тя не е извършила престъпление, ако полицаите мислеха, че го е извършила и имаха доказателства? Тя чу веднъж за един мъж, който бил пратен в затвора, защото враговете му подхвърлили в неговата къща боеприпаси и казали на полицаите, че били на бунтовниците, а той ги пазел. Това се случило по време на войната със Зимбабве, когато господин Нкомо стигнал с хората си до Франсистаун и куршумите и пушките влизали в страната, въпреки усилията на полицията да попречи. Този човек твърдял, че е невинен, но полицаите само се смеели, съдията също се смеел.

В днешно време почти нямаше пушки и куршуми, но все пак можеше да се намери нещо, което да се скрие в къщата на маа Рамотсве. Какво търсеха полицаите в днешно време? Май големи грижи им създаваха наркотиците, във вестниците понякога пишеше как арестували еди-кой си за търговия с дага 11 11 Канабис (ю.афр.) — Бел.прев. . Но за да може полицията да се заинтересува, трябваше да скрие голямо количество, а как да си го набави. Дагата беше скъпа и вероятно щеше да има пари само за няколко листа. Значи трябваше да е нещо друго.

Прислужничката се замисли. Една муха кацна на челото й и запълзя към гърбицата на носа й. При други обстоятелства тя щеше да я пропъди, но сега тъкмо обмисляше една идея, която й хрумна току-що. Мухата се разхождаше необезпокоявана, куче лаеше в градината на съседите, шофьорът на някакъв камион шумно смени скоростите на пътя към старото летище.

Прислужничката се усмихна и нахлупи шапката си назад. Един от нейните приятели щеше да й помогне. Тя знаеше с какво се занимава той, знаеше, че е опасно. Той можеше да се оправи с маа Рамотсве, а в замяна прислужничката щеше да му достави някои любими радости, които му бяха отказвани у дома. Всички щяха да са Доволни. Той щеше да получи нещо, което искаше. Тя щеше да си запази работата. Господин Дж. Л. Б. Матекони щеше да бъде спасен от онази хищница, а маа Рамотсве щеше да си получи заслуженото. Точно така щеше да стане.

Прислужничката се върна в кухнята и се захвана да бели картофи. Сега, след като маа Рамотсве вече не беше — или поне скоро нямаше да бъде — заплаха за нея, тя не хранеше лоши чувства към своя вятърничав работодател, който просто беше слаб като всички мъже. Днес тя щеше да му сготви хубав обяд. В хладилника имаше месо — месо, което допреди малко смяташе да си занесе у дома, но сега щеше да му го поднесе пържено с няколко глави лук и с гарнитура картофено пюре.

Яденето не беше съвсем готово, когато господин Дж. Л. Б. Матекони се прибра вкъщи. Тя чу бръмченето на камионетката му и хлопването на портата, а след това вратата се отвори. Обикновено, когато си дойдеше, той извикваше: „Прибрах се“, с което й даваше знак да сервира яденето. Сега обаче той не извика нищо — вместо това се чу друг глас. Тя се сепна. Мина й през ума, че може би той се прибираше с онази жена, че я бе поканил на обяд. В този случай тя щеше бързо да скрие яхнията и да каже, че в къщата няма нищо за ядене. Не можеше да понесе мисълта, че маа Рамотсве ще яде храната, сготвена от нея; по-скоро би я дала на някое куче, отколкото да я сервира на жената, заплашила да й отнеме прехраната.

Тя отиде до вратата на кухнята и надникна в коридора. Господин Дж. Л. Б. Матекони стоеше до входната врата и я държеше, за да може някой да влезе в къщата.

— Внимавай — каза той. — Входът не е много широк.