Алегзандър Смит - Сълзите на жирафа

С изключение на снимката.

Щом излязоха, маа Потсане си отдъхна и предложи да покаже на маа Рамотсве мястото, където бяха отглеждали зеленчуците. Земята отново бе завоювала тази територия и единствените следи от проекта бяха очертанията на лъкатушещите се напоителни канали, вече съвсем разрушени.

Тук-там се виждаше къде се бяха издигали дървените колове, на които е била опъната мрежата, хвърляща сянка, но нямаше следа от самото дърво, което беше изядено от мравките като всичко останало.

Маа Рамотсве засенчи очите си с длан.

— Толкова много труд — размишляваше на глас. — И накрая това.

Маа Потсане сви рамене.

— Но винаги става така — каза тя. — Дори в Габороне. Вижте всички онези къщи. Откъде знаем, че Габороне пак ще е там след петдесет години? Дали мравките нямат свои планове и за Габороне?

Маа Рамотсве се усмихна. Добър начин на разсъждение. Всичките ни човешки начинания са такива, помисли тя, и само защото сме твърде невежи, за да го разберем или паметта ни е твърде къса, ние имаме увереността да строим нещо с мисълта, че то ще просъществува дълго. Дали щяха да си спомнят за „Дамска детективска агенция №1“ след двайсет години? Ами за „Тлоквенг роуд спийди моторс“? Вероятно не, но какво значение имаше това?

Меланхолията обаче я накара да се опомни. Тя не бе дошла тук, за да се унася в размисли за археологията, а за да се опита да открие какво се бе случило преди толкова време. Дойде, за да прочете всички следи на мястото, но установи, че няма нищо или почти нищо за четене. Сякаш вятърът бе дошъл и бе изтрил всичко като гума, разбърквайки страниците, засипвайки с пясък следите от стъпки.

Тя се обърна към маа Потсане, която стоеше зад нея безмълвно.

— Откъде е дошъл вихърът, маа Потсане?

Жената докосна бузата си, жест, чието значение маа Рамотсве не разбра. Очите й бяха празни, помисли си маа Рамотсве, едното беше замъглено, с лека бяла пелена; трябваше да отиде в болница.

— Оттам — каза маа Потсане, като посочи към акациите и небето, простряло се към Калахари. — Оттам.

Маа Рамотсве не каза нищо. Усещаше, че съвсем малко й остава, за да разбере какво е станало, но не можеше да го формулира и не разбираше откъде знае това.

Сприхавата прислужничка на господин Дж. Л. Б. Матекони висеше до вратата на кухнята, а смачканата й червена шапка беше килната небрежно и гневно на една страна. Тя беше станала още по-кисела, след като нейният работодател й съобщи обезпокоителната вест, и посвещаваше цялото си свободно време да си блъска главата как би могла да избегне катастрофата. Начинът, по който беше подредила нещата с господин Дж. Л. Б. Матекони, я устройваше чудесно. В къщата нямаше много работа — мъжете не се тревожат за чистенето и лъскането и, стига да ги храниш добре, не ти създават грижи. А тя хранеше господин Дж. Л. Б. Матекони отлично, нищо, че онази жена твърдеше обратното. Ще й казва тя, че бил прекалено слаб! За нея — може би, но си беше съвсем наред според критериите на нормалните хора. Какво ли му беше приготвила пък тя — сигурно лъжици с мас за закуска и дебели филии хляб, от които той щеше да се охрани като оня дебел господар, който счупил стола, като дошъл на гости в къщата, където беше прислужница нейната братовчедка.

Но това, което я тревожеше всъщност, беше не благополучието на господин Дж. Л. Б. Матекони, а нейното собствено разклатено положение. Ако се наложеше да постъпи на работа в хотел, вече нямаше да е в състояние да забавлява своите приятели по същия начин. При настоящото положение мъжете можеха да я посещават в къщата, докато стопанинът беше на работа — без негово знание, разбира се, и използваха стаята на господин Дж. Л. Б. Матекони с голяма спалня, купена от мебелен магазин „Централен“. Тя беше много удобна — чисто прахосничество за един ерген — и мъжете я харесваха. Те й подаряваха вещи и пари и тези подаръци винаги бяха по-големи, ако бяха прекарали с нея известно време в стаята на господин Дж. Л. Б. Матекони. А ако нещо се променеше, на всичко това щеше да се сложи край.

Прислужничката се навъси. Положението беше достатъчно сериозно, за да са нужни крайни мерки, но тя не виждаше какво би могла да направи. Нямаше смисъл да се мъчи да му влее разум в главата — щом веднъж жена като оная беше впили ноктите си в него, нямаше как да го откопчи човек. В такива случаи мъжете съвсем си губеха ума и той нямаше да я послуша, ако се опиташе да го предупреди какви опасности го чакаха. Дори да изровеше нещо за онази жена, нещо за миналото й, той най-вероятно нямаше да обърне внимание на разкритието. Тя си представи как сервира на господин Дж. Л. Б. Матекони информацията, че бъдещата му жена е убийца! Тази жена вече е убила двама съпрузи, би могла да му каже. Сложила нещо в храната им. И двамата са умрели заради нея.