Аарон Флетчър - Дългото завръщане

Бъги Добкин подвикна възхитен, спря коня си и с бърз поглед на специалист оцени овцете.

— Още шейсет и две! — радостно говореше той. — Джереми, ти намираш загубените овце дори под скалите или закачени на дърветата!

— Това са последните, които намерих в този район — засмя се Джереми. — Претърсих всички места, където можеха да бъдат.

— Търсил си там, където никой не би се сетил да погледне — отвърна Бъги. — Чух, че имало няколко овце, разпръснати из района, но ти си намерил десетки.

Двамата продължиха да разговарят, докато следваха овцете. За две седмици, през които работеха заедно, старият пастир бе научил Джереми как да се оправя с кучетата и със стадото. Но въпреки разликата в годините и опита им, Джереми някак си естествено бе станал водачът. От самото начало по-възрастният се бе обръщал към него за всяко решение.

— Ако не беше толкова облачно, щеше да е почти залез — отбеляза Бъги. — Да запаля ли огън и да сложа нещо да се сготви?

— Да, ако искаш. Аз ще вкарам стадото в кошарата.

Бъги подкара коня си към лагера им близо до езерцето, а Джереми поведе овцете по долината. Няколко кратки указания от стария пастир бяха достатъчни, за да се научи Джереми как да пази стадото. А за това, как да язди и да управлява кон, нямаше нужда от съвети. След годините, прекарани в единение със земята в далечната Пустош, усещаше влечение към животните и с удоволствие работеше с тях. Бе решил, че където и да завършеше скитничеството му, щеше да си създаде собствена ферма.

Овцете стигнаха до стадото и се смесиха с него. Джереми го обходи, като подсвиркваше на своите кучета и на тези, които Бъги бе оставил да следят овцете. Насочи кучетата да застанат отстрани на стадото, после изплющя с камшика си. Овцете тръгнаха към езерцето, а край тях подтичваха кучетата.

След като се напиха, Джереми подкара овцете към кошарата, направена от колчета и въжета. Докато дойде време да даде почивка на коня си, да го разседлае заедно с коня на Бъги и ги пусне да попасат с резервните коне, вече бе паднал студеният зимен здрач.

Джереми занесе седлото си при огъня, чиято ярка светлина мамеше в мрака. Кучетата вече се бяха събрали там и очакваха своя дял от храната — част от овцата, която се печеше на огъня.

Бъги бъркаше в тенджерата ориз и грах, на жарта се печеше пита и водата в канчетата вреше.

— Сложих остатъка от тази овца на шиша — каза той. — Няма защо да пазим месото, ти нали каза, че си тръгваме утре?

— Да, така решихме — отговори Джереми, като сядаше. — Вече сме събрали всичките овце и няма смисъл да се бавим.

Бъги продължаваше да говори, както винаги, весело и многословно и изпъкналите му очи блестяха от светлината на огъня. Джереми обичаше стария човек заради обезоръжаващата му топлота и прямота. Бе винаги весел, за разлика от другите пастири във фермата. Като знаеха, че скоро ще загубят работата си, някои от тях се бяха вкиснали. Един, който бе оставен да пази стадото в далечната кошара, просто го бе изоставил и си беше тръгнал, а Джереми и Бъги бяха изпратени да съберат разпръснатите овце и да ги върнат.

— Франк Бивън ще бъде на седмото небе, като види всичките тези овце — говореше Бъги щастливо за собственика на фермата. — Знаеш ли, той има нужда от помощ, за да закара фургоните и конете си до Куинсланд. Както хубаво се справи тук, може да поиска да те остави на работа и да отидеш с него. Аз не бих имал нищо против да тръгна с него.

— Винаги можеш да отидеш там и самичък — отбеляза Джереми.

Бъги поклати глава — не му се искаше да тръгва на път без другар. След това му хрумна друга мисъл и погледна с надежда Джереми.

— Бих се радвал да тръгна с теб, Джереми. Мислиш ли да отидеш в Куинсланд?

— Минавала ми е такава мисъл. А ти казваш, че си бил там, нали?

Бъги кимна, като започна да реже от месото и да храни кучетата и заговори за овцевъдната ферма, където бе работил преди години. Тя се намирала в Дарлинг Даунс — обширния плодороден район, напояван от притоците на река Дарлинг.

— Когато по реката тръгнаха параходи от Бърк — продължи той, — всичко се промени. Повечето ферми започнаха да отглеждат добитък, за да го карат на пазара в Бърк.

— Това е твърде голямо разстояние за прекарване на добитък, нали?

— Така е. Брисбейн е много по-близо, разбира се, но е от другата страна на Големия вододел. До там няма дори и пътека, да не говорим за утъпкан път, по който може да минат животните.

— Още ли се основават нови скотовъдни ферми там?