Аарон Флетчър - Дългото завръщане

— Това е най-добрата новина, господин Джереми, честно слово! Госпожа Керик беше сигурна, че ще успееш, и всъщност никой не се съмняваше. Все пак голямо удоволствие е да го чуя от твоите уста.

— Знам, че е така — кимна Джереми. — Разрешението на въпроса е от изключително значение за всички тук, не само за баба ми.

— Така е и дори нещо повече — увери го Айзак. — Мнозина от нас са прекарали тук почти целия си живот и сме привързани към госпожа Керик и към нейното семейство. Ако с фермата или със семейство Керик се случи нещо лошо, то е беда за всички ни. С твое разрешение ще изпратя ратая да отнесе новината до близките кошари.

— Това е идея — отвърна Джереми. — Ще стигне ли до главните кошари и до фермерската къща преди да се мръкне?

Айзак се разсмя от сърце и поклати глава, като започна да изброява кошарите в централната южна част на фермата. Обясни на Джереми, че сега са до кошарите на Гиджи, а на север са кошарите Бор, Бингара и още няколко.

— Последните кошари преди да стигне до главните са кошарите Динго. По-рано ги наричаха Бушрейнджър, но аз бях там пред много години, когато госпожа Керик им смени името. Ще разберете, че сте в кошарите Динго, като подминете дългата долина на запад от пътя; точно по средата й се издига могила. Ако яздите бързо, ще стигнете до главните кошари утре по пладне.

— Тогава да тръгваме — каза Джереми. — Надявам се скоро да се видим пак, Айзак.

Пастирът изказа същата надежда, вдигна шапка на Фиона и се върна при стадото си, а Джереми и спътниците му продължиха по пътя. Яздеха в бърз галоп, затова не можеха да разговарят. Джереми се вглъби в мислите си, но безуспешно се мъчеше да анализира необикновеното чувство, което фермата събуждаше у него.

Това чувство се бе загнездило в гърдите му, бе подобно на усещането, което човек изпитва, когато види нещо познато, но Джереми не бе в състояние да го характеризира по-точно. Освен това в този момент му бе трудно да определи същността на чувството си, защото очакваше с нетърпение да види баба си, а от самото начало на пътуването бе обладан от някакво дълбоко вътрешно удовлетворение. Опита се да не обръща внимание на особеното чувство, но то оставаше като фон на всичките му мисли.

Небето се заоблачи, от северозапад дъждът приближаваше. Късно следобед вятърът стана по-студен и с дъх на влага, което предвещаваше, че ще вали. Като спряха да нощуват, Джереми и Бъги построиха колиба от дървесна кора и първите капки зачукаха по покрива й, докато вечеряха. Дъждът беше лек, чукаше тихо над главите им.

Когато легнаха, загърнати в одеялата си, Бъги заспа веднага. Джереми заговори тихо с Фиона, като се опита да й обясни особеното въздействие, което фермата оказваше върху него.

— Сигурно изпитваш такова чувство, защото като дете си слушал да се говори за фермата — предположи Фиона. — Бледите спомени от детството могат да превърнат впечатленията от това, което си чул, в чувство, че си го виждал.

Нейното обяснение не отчиташе усещането му, че това чувство само наподобява на спомен за нещо наистина видяно, но Джереми знаеше, че не бе успял да се изрази ясно. Той привидно се съгласи с думите й, след което Фиона се настани удобно с глава на рамото му. След миг дишането й стана равномерно, а Джереми продължи да слуша тихия ромон на дъжда, докато заспа.

В ранните, още тъмни часове на утрото той се събуди с ясен и свеж спомен за съня си — смътното възпоминание за друг сън през първата нощ, която бе прекарал във фермата, сега се превърна в ярък спомен, защото току-що бе сънувал същото нещо. Сънищата му и в двата случая представляваха бързо сменящи се сцени от живота му — от ранно детство до сега. Единствената разлика бе, че сънят, от който току-що се бе събудил, включваше някои от най-последните събития.

Джереми помисли върху съновиденията си, но реши, че те са безсмислени асоциации на подсъзнанието му. Спомни си, че в настъпващия ден ще се види с баба си и към дълбокото вътрешно удовлетворение, което го изпълваше от самото начало на това пътуване, се прибави ново радостно вълнение. Лежеше и слушаше трополенето на дъжда по колибата и чакаше да дойде време за ставане.

Когато прецени, че скоро трябва да се разсъмне, Джереми стана и стъкна огъня под навеса пред колибата. Фиона се размърда щом огънят запращя, а Бъги спря да хърка и се измъкна от одеялото си. Фиона притопли останалото от вечеря ядене, Джереми и Бъги облякоха мушамите си и започнаха да оседлават конете. На зазоряване Джереми чу шум в дървото над колибата. Вдигна очи и видя, че от клоните излита един червен ястреб.