Аарон Флетчър - Дългото завръщане

Когато легнаха край огъня, завити в одеялата си, Джереми се чувстваше тъй щастлив, че дълго не можа да заспи. До него бе любимата му Фиона, сложила глава на рамото му, а преди да настъпи следната зима, щяха да имат дете. Очакваше с нетърпение да види отново баба си и да й предаде документите за собственост на фермата. Но освен това изпитваше и някакво върховно задоволство, което не можеше да определи, затова го отдаваше на съчетанието на всичко останало.

Преди разсъмване, още в тъмно излязоха от гората и преминаха по моста над река Нипиан. Когато се развидели, вече бяха прехвърлили предпланините и яздеха по стръмните планински склонове. Зимният студ още владееше по високите места и тримата ездачи загърнаха кожусите си, когато пресичаха хребета на планинската верига и започнаха да се спускат от обратната й страна. По здрач спряха на лагер край шосето, западно от Батхърст, пред прага на Пустошта.

На другия ден вече бяха в земята, която обичаха, огромните простори на Пустошта стигаха до хоризонта във всички посоки. Спираха във фермите, чиито стопани бяха оказали помощ на Джереми и баба му и нощуваха в някои от тях, когато пристигаха в края на деня. Джереми носеше подаръци за всички — пури за мъжете, по няколко метра муселин и дантела за жените, играчки и бонбони за децата. Хората приемаха подаръците с радост, но и с протести, защото не бяха очаквали никаква отплата.

Времето бе променливо, имаше няколко облачни и дъждовни дни, но студените ветрове бяха прогонили поройните дъждове чак до следната година. Пролетта настъпваше в Пустошта. Слънчевите дни извикваха на живот нови кълнове и нова зеленина в широките савани, раздвижваха се и животните. Птици ему пресичаха пътя пред копитата на конете, храстите гъмжаха от дребни животинки. Червено кенгуру, кенгурута, дребни като зайци, и змии се стрелкаха по хълмовете. Дрезгави викове на папагали, безумният смях на птиците кукабура и крясъците на други пернати се сливаха в нестихващ звуков фон. В малкото селище Гундару вече бяха пристигнали първите пътуващи стригачи на овце.

От разговорите си във фермите Джереми научи, че неговото скорострелно пътешествие заедно с баба му вече е включено в неписаната история на Пустошта, преразказана с разкрасяване на фактите от скитниците. Научи също, че река Дарлинг още е придошла. На запад от Гундару говори с пътници, напуснали неотдавна Вилкания, които потвърдиха, че има наводнение. Никой не знаеше дали фериботът работи, което означаваше, че може би пътуването им ще се забави.

Пристигнаха във Вилкания в студен, но слънчев ден. Бриз откъм реката вдигаше вихрушки от прах из града. Като яздеха по улиците, Джереми си разменяше поздрави с хора, които са били в тълпата около сала през оня ден, в който той и баба му бяха прекосили реката. Когато се показа кея, Джереми с облекчение видя, че желязното въже за ферибота стоеше опънато през реката и големият, подобен на платформа ферибот чакаше до пристана.

Механикът на ферибота, едър и добродушен, около петдесетгодишен човек, също бе наблюдавал тръгването на Джереми със сала. Той поздрави Джереми приятелски и вдигна шапка на Фиона, представяйки се като Джейк Ръдъл. След като прибра парите за таксата, той отвори вратата на ферибота, за да качат конете.

— Знаех, че ще преплавате реката със сала живи и здрави, господин Керик — похвали се той. — Но съм сигурен, че сега ще я прекосите с по-малко напрежение.

— Не се съмнявам — засмя се Джереми. — На връщане ще се отбия да благодаря на господин Спини, че ни разреши да използваме сала.

— Той ще се зарадва да си поговорите пак. Когато намериха сала пак от тази страна на реката, разбрахме, че наистина много сте бързали. Скоро ще го върнат пак на пристана.

Реката все още беше придошла, но нивото й бе много по-ниско от предишния път. Като завързаха конете, Джейк нагласи руля в края на ферибота и той потегли, като се плъзгаше с трясък по желязното въже.

Джейк управляваше ферибота, като се съобразяваше със скоростта на течението и изразяваше задоволство от нивото на водата.

— През лятото, когато водата намалее и течението стане съвсем бавно, ми отнема много дълго време да прекося реката — обясняваше той. — Но пък тогава тя е толкова плитка, че може да се премине на кон и малко хора използват ферибота. Най-много работа имам, когато докарват остриганата вълна от фермата Тибубъра и я товарят на речните параходи.

— Но не ти е толкова тежко, както когато са докарвали тук и вълна от фермата Уаямба, нали? — забеляза Джереми.