Аарон Флетчър - Дългото завръщане

От върха му огледа околността. Дъждът намаляваше видимостта и Джереми едва виждаше обраслата в храсталак клисура на около три километра, където бе отишло стадото.

— Там са спрели — посочи той към клисурата. — Мястото е закътано, с млади евкалиптови издънки, които животните могат да ядат, и е достатъчно отдалечено, за да са преодолели вече страха си.

— Сигурно си прав — съгласи се Фиона. — Ти винаги знаеш къде са отишли животните, пък и всичко, което трябва да се знае за Пустошта. — Засмя се и поклати глава. — Но за времето не позна.

— Не познах — призна си Джереми усмихнат. — Но това е необичайно. Ако всяка година валеше толкова дъжд, тук щеше да има много овцевъдни и скотовъдни ферми. Обикновено е много по-сухо.

— И да беше суша, тук пак щеше да ми харесва. — Фиона огледа околността със задоволство. — Толкова е хубаво да си далеч от шума, мръсотията и тълпите хора в градовете. Обичам Пустошта. А ти, Джереми, ме направи тъй щастлива, че често си мисля защо бедната ми майка не е имала поне частица от моето щастие.

Джереми не отговори; бе разбрал, че е най-добре да мълчи, когато Фиона споменава майка си. През последните седмици тя все по-често говореше за нея. Джереми се бе убедил, че най-лесно ще й помогне да се примири със скръбта си, като я остави да говори, без да превръща спомените й в повод за разговор.

Понякога очите й преливаха от сълзи, като си спомняше за майка си. Тогава Джереми я прегръщаше и я успокояваше с мълчаливото си съчувствие. Но сега Фиона си припомни някои забавни случки, свързани с майка й. Говореше за свои глупави грешки, когато майка й я учела да готви и да засажда градината.

Споменаваше за майка си само когато двамата бяха сами и сега замлъкна, щом Бъги се приближи, завързал зад седлото си увитото в кожа месо.

— Дай на мене месото, Бъги — предложи Фиона. — Ще ида да приготвя вечерята, докато вие двамата доведете стадото в долината.

Бъги свали месото от своето седло и го привърза зад седлото на Фиона. В първите дни, след като цивилизованият свят бе останал зад гърба им, Джереми не позволяваше на Фиона да се движи сама. Но това обиждаше независимия й характер, и то с право, защото Джереми се бе убедил, че тя умее да избягва опасностите. Сега и двамата се усмихнаха, а Бъги се метна на коня си и последва Джереми към клисурата.

Шест крави, четири юници и три телета пасяха в клисурата. Джереми и Бъги, размахали камшици, заобиколиха животните и ги подкараха към долината. Вече падаше здрач, когато пристигнаха и вкараха животните през вратата на заграждението. Дъждът бе превърнал езерцето, край което лагеруваха, в поток. Огънят под навеса на голямата колиба от дървесна кора, край който Фиона приготвяше вечерята, хвърляше весели отблясъци през дъжда и сгъстяващия се мрак.

Джереми и Бъги пуснаха конете си при останалите и прибраха седлата на сушина, а Фиона започна да пълни чиниите. Режеше големи сочни парчета от печеното говеждо филе и го гарнираше с моркови, грах и пържени картофи. Вкусен, хрупкав хляб и канчета с димящ чай допълваха вечерята, а за десерт Фиона бе приготвила сладкиши със сушени праскови.

Буйният огън и горещият чай прогонваха влажния хлад на зимната вечер, докато се хранеха и разговаряха. Отнемаше им повече време, отколкото по-рано, да събират подивял добитък, защото сега навсякъде имаше вода и животните бяха по-разпръснати. Бяха събрали вече около седемдесет, между които имаше и телета, и Бъги повдигна въпроса какво ще правят, след като продадат стадото.

— Иска ми се да огледам земята на югоизток оттук и на север от река Дарлинг — каза Джереми, после се обърна към Фиона: — Ти съгласна ли си, мила?

— Докато сме в Пустошта, навсякъде ще бъда доволна.

Бъги се засмя и кимна одобрително на нейния отговор, но когато Джереми зададе същия въпрос и на него, само вдигна рамене с безразличие. Беше омел чинията си и вниманието му бе насочено към сладкишите на Фиона. Тя им ги поднесе, а набитият брадат мъж лакомо захапа хрупкавия сладкиш с вкусен пълнеж.

След вечеря допиха чая си и обсъдиха къде да търсят подивял добитък на другия ден. Бъги тактично бе разделил колибата на две с брезентовата завеса, за да могат Джереми и Фиона да имат известна самостоятелност, а бе съобразителен да ги оставя и по друго време сами. Като изпи чая си, той се прибра в своето отделение на колибата и след няколко минути спеше дълбоко, загърнат в одеялото си.

Вой на кучета динго и крясъци на нощни птици се чуваха в тъмнината, а дъждът почукваше по навеса, докато Джереми и Фиона разискваха къде да търсят място, на което да се установят. Това бе обща за двамата цел, но не изискваше спешност. И двамата се чувстваха щастливи в лагера си сред огромната Пустош и всеки миг им носеше радост. Разговорът приключи, когато една целувка събуди желанието им за близост. Прибраха се в колибата да се любят и да спят прегърнати цяла нощ.