Аарон Флетчър - Дългото завръщане

Душевното и емоционално състояние на Катерин бе още по-тежък проблем за Александра. Снахата прекарваше дните си на гробището, а вечерите — в стаята си, където се и хранеше. Стана немарлива по отношение на външния си вид и често ходеше с мръсна рокля и невчесана коса. От това Катерин изведнъж започна да изглежда много по-стара — лицето й бе набраздено от бръчки и изпито, сивите кичури коса станаха много по-широки.

Силно разтревожена, Александра се опита да говори с Катерин и да промени поведението й. Всичко бе напразно — Катерин кимаше в знак на съгласие с всичко, а после продължаваше да се държи както преди. Веднъж каза, че искала да отиде да живее в Сидни, което свари Александра неподготвена.

— Но нашето място е тук, Катерин — отвърна Александра. — Тибубъра е нашият дом.

— Юдора е в Сидни — каза Катерин с безразличие. — Цялото ми семейство или измря, или се премести, но Юдора е там.

— Е, може да посетим Сидни скоро и ще можеш да се видиш с Юдора. Но домът ни е тук в Тибубъра.

— Но не е както беше. Понякога ми се струва, че всичко наоколо чака нещо да се случи. Става много тихо, дори птиците престават да пеят, вятърът утихва. Всичко чака нещо да се случи, всичко изглежда ме наблюдава.

Александра й каза да не обръща внимание на такива неща, но Катерин не бе доволна от такъв отговор и разговорът свърши, без да стигнат до решение. Александра се безпокоеше още и заради това, че усещанията, които Катерин бе описала, бяха типични за хората, които не можеха да свикнат с живота в далечната Пустош. Някои от наетите пастири си бяха тръгнали, след като често бяха говорили за тишината, следенето, за очакването нещо да се случи.

За някои любовта и семейството бяха опора. Помагаше и многото работа и Александра допускаше, че всичко това е било от полза за Катерин в миналото. Но сега Джонатан го нямаше и на Катерин не й оставаше нищо друго, освен да скърби.

От години тя отговаряше за училището към фермата, където учеха децата на семейните пастири и децата от селото на аборигените. Едно от многобройните деца на Боднам — Амилия — бе поела вече училището, като Катерин й помагаше от време на време. Когато повторно разговаря със снаха си, Александра я подкани да започне отново да помага на Амилия, но Катерин не прояви никакъв интерес към училището.

Някои се приспособяваха към далечната пустош чрез силата на волята си и Александра се надяваше и с Катерин да стане така, след като преодолее скръбта си.

А една вечер, когато се прибра в спалнята си, Александра чу висок глас от стаята на Катерин и веднага излезе в коридора. Катерин говореше на Джонатан, остро го осъждаше, че я е оставил сама далеч в пустошта.

Бе съвсем различно от начина, по който Елизабет бе говорила над ковчега на Шийла, защото в гласа на Катерин се долавяше писклива нотка на емоционална нестабилност. Като реши да се заеме по-твърдо с нея, Александра почука на вратата и я отвори. Катерин седеше на леглото по нощница и спря насред дума.

— Катерин, бих искала отново да започнеш да слизаш долу за вечеря — заяви Александра. — Моля те да бъдеш там утре вечер.

— Не, предпочитам да вечерям тук — отвърна снаха й. — Когато съм в стаята си, нищо не ме следи и аз не…

— Слез в трапезарията за вечеря утре — пресече я Александра остро. — Очаквам да те видя там.

По-младата жена се поколеба, след това намусено кимна. Александра излезе, затвори вратата след себе си и се прибра в спалнята си. Зад гърба й Катерин отново започна да говори на висок глас. Александра си легна, но часове не можа да заспи, разтревожена за снаха си.

На другия ден Катерин остана на гробището до късния следобед, след това се появи в трапезарията за вечеря. Бе изморена и раздърпана, но поведението й се бе променило рязко. В предишните дни бе мрачна и мълчалива, но сега бе прекомерно оживена.

— На прозореца ми имаше един бял папагал какаду тази сутрин — съобщи тя весело с някаква неестествена светлина в очите. — Бял папагал! Не е ли забележително!

— Е, може би е любопитно — отвърна Александра притеснена, като внимателно изучаваше снаха си. — Наоколо има безброй папагали.

— Но не и бели! — изкрещя Катерин, изпаднала внезапно в ярост. — Колко пъти си имала бяло какаду на прозореца си? Никога, обзалагам се! Завиждаш ми, защото дойде на моя прозорец. Това е не само любопитно, това е забележително! Наистина забележително!

Александра се обърна към прислужницата, която се бе вторачила в Катерин с почуда и страх.