Аарон Флетчър - Дългото завръщане

Джереми седеше до огъня и тъкмо се канеше да отговори, че няма представа, когато една мисъл му мина през ума. Спомни си, че Джарбо му бе разказал за някакъв гравиран камък, който един старейшина дал на друг, а когато камъкът се счупил, първият притежател на камъка умрял. След това пропъди мисълта.

— Предразсъдъците не означават нищо, Бъги — каза той.

— Вярно е — съгласи се Бъги и седна от другата страна на огъня. — Можеш да вземеш моята нова манерка. Тя няма да ти замени счупеното, защото знам колко обичаше това шише, но ще може да държи вода. Старата ми манерка ще ми върши още работа.

Джереми поклати глава.

— Не, благодаря ти, но засега аз ще използвам старата манерка. Ще си купя нова в Туумба.

Бъги порови в торбата си, измъкна манерката и я подаде над огъня на Джереми. Младежът кимна с благодарност и я остави настрани, тъй като искаше да поговорят за нещо друго.

— Този път ще можем да съберем стадо много по-бързо, Бъги — каза той. — Вече имаме готови кладенци, които ни чакат, и най-добрата временна кошара, каквато може да се желае.

Бъги се усмихна щастливо и се съгласи. Докато обсъждаха плановете за събиране на ново стадо от див добитък, Джереми се мъчеше да пропъди от главата си мисълта за счупеното шише. Но връзката на шишето с детството му и с Джарбо бе тъй скъпа, че не можеше да го забрави бързо и лесно. Мисълта продължаваше да се върти в главата му и да му навява тъга.

Александра Керик седеше на бюрото си във всекидневната и се опитваше да работи върху счетоводните книги на стопанството. Мъчеше се да се съсредоточи върху това, че настриганата вълна вече пътува към Лондон, и върху надеждата, че пазарът ще е добър. Но бе невъзможно, защото в ранния следобед в селото на аборигените бе започнал някакъв ритуал.

Пронизителният вой на бамбуковите свирки диджериду, барабаненето с палки и напевните гласове никога не бяха звучали толкова зловещо и тъжно, ала нищо не бе станало в селото, за да оправдае този ритуал. Аборигените очевидно смятаха, че някъде другаде е станало нещо изключително важно и Александра не можеше да се отърве от лоши предчувствия. През последните няколко дни Дейвид се чувстваше добре, нямаше болки в гърдите. Сутринта бе тръгнал с Джонатан и няколко пастири да заведат овцете в Пингара, голямото заграждение непосредствено на северозапад от фермата.

На предната врата се почука силно; ръката, с която Александра държеше писалката, трепна и върху страницата на счетоводната книга падна голяма капка мастило. Като се овладя да не се втурне към вратата, Александра внимателно попи мастиленото петно и остави писалката на място. След това стана и пресече всекидневната към вратата.

По коридора от задната част на къщата идваше Ема Боднам, но като видя, че Александра излиза от всекидневната, тръгна бавно назад. Траурният ритуал на аборигените бе предизвикал у всички тревожно напрежение и Ема изчака да види кой идва. Руъл Блейк и Сайлас Доук, главният пастир, стояха пред вратата, а конете им под стъпалата бяха облени в пот и дишаха тежко след дългото, бързо препускане.

За първи път Александра виждаше двамата вече немлади, брадати мъже със сълзи в очите, но сега те плачеха открито и без да се срамуват. Гледаха я и плачеха, като не знаеха как да започнат това, което бяха дошли да съобщят. Александра се опря на врата за опора.

— Кой? Дейвид или Джонатан? — попита тя.

— И двамата, госпожо Керик — отговори Сайлас с разтреперан глас. — Господарят Джонатан бе слязъл от коня и гледаше някакви овце, когато един глиган излезе от храстите и го нападна. Най-близо до него бе господин Керик. Той уби глигана, но получи силен пристъп. Глиганът вече бе ранил господин Джонатан много лошо — и ние… ами ние не можахме да направим нищо.

Александра на мига осъзна загубата и всичко, което тя означаваше, без продължителен и труден период на приспособяване към новото положение. През ума й преминаха събития от дългите години, когато заедно с Дейвид се бяха борили да изградят фермата Тибубъра в дивата пустош. Последното събитие през днешния ден бе превърнало резултатите от десетилетния им труд в пепел, която щеше да се разпръсне при първия лош полъх на съдбата. Нямаше кой да поеме мантията на властта и отговорността, фамилията Керик нямаше наследник, който да седне начело на масата.

Скръбта по загубата на скъпите й хора бе смазваща и се усилваше още повече от факта, че това, което бе постигнала през живота си, сега щеше да се разпилее. Децата и внуците й щяха да продължат да живеят, но тя не можеше да им остави нищо, освен надгробния си камък. Ударът бе тъй силен, че Александра се чувстваше откъсната от всичко край нея, като празна, безчувствена черупка.