Аарон Флетчър - Дългото завръщане

Откликваше само, защото бе необходимо да каже какво да се направи. Като че ли от далечно разстояние чу собствения си глас, когато каза на главния пастир:

— Трябва да се изпратят конници до съседните ферми и до Вилкания. Пасторът на Вилкания да бъде доведен тук.

— Ще се погрижа за това, госпожо Керик — отвърна Сайлас. — Вестителите ще тръгнат начаса с най-бързите ни коне.

— Всичко трябва да се приготви, за да се нахранят и подслонят гостите, които ще дойдат за погребението, а те ще са десетки.

— Да, ние с Руъл ще се погрижим за всичко — увери я Сайлас. — И всичко ще направим, както трябва, госпожо Керик. Няма да посрамим паметта на господин Керик и на господин Джонатан. Не се тревожете, защото ние с Руъл ще имаме грижата за всичко.

Александра му благодари и затвори вратата. Мина по коридора покрай Ема, която отчаяно плачеше, опряна на стената. Прислужницата бе съобщила новината на останалата част от персонала и сега Александра чуваше риданията в кухнята и съседните помещения. Със сухи очи и неподвижно замръзнало лице Александра продължи да върши нужното. Излезе през вратата към градината, за да съобщи на снаха си за случилото се.

Катерин бе в гробището на фермата в най-отдалечения край на градината и отново почистваше гроба на сина си, който бе мъртвороден преди много години. Отекваха звуците от траурния ритуал и Катерин знаеше, че се е случила някаква ужасна трагедия, но тя не искаше да чува за нея. Опита се да се усмихне, но се получи само някаква гримаса и прекъсна Александра, която бе започнала да говори.

— Мисля да посадя тук цветя, госпожо Керик — изрече тя набързо. — Често съм си мислела за това и сега ще го направя. Хубавите цветя ще изместят тези ужасни бурени.

— Катерин, трябва да ти кажа, че…

— Мразя тези ужасни бурени — отново я прекъсна снаха й, като ожесточено скубеше тънките стебла, пораснали на гроба. — Защо телцето на мъничкото ми детенце да храни тези грозни плевели? Да, ще насадя красиви цветя на този малък гроб, за да прогоня бурените, които непрекъснато растат.

— Катерин, слушай ме, трябва да ти кажа, че…

— Не, нямам време да слушам сега, госпожо Керик — продължаваше да говори Катерин напрегнато, с разтреперан глас, докато все така чистеше с пръсти гроба. — Вижте, подготвям го за хубавите цветя. Всеки път, когато погледна гроба на детенцето си, той е обрасъл с бурени. Ще посадя цветя, които да ги прогонят.

Александра стисна силно раменете на снаха си и я изправи.

— Катерин, Джонатан е бил убит от глиган — каза й тя най-сетне. — Дейвид е получил сърдечен удар. Дейвид и Джонатан са мъртви, Катерин.

— Ако телцето на бебчето ми трябва да храни нещо, то ще бъдат цветя — говореше Катерин несвързано и извърна лицето си. — На този гроб виждам само бурени, бурени, бурени!

— Катерин, Джонатан и Дейвид са мъртви!

Несвързаните думи се превърнаха в шепот, след това настъпи мълчание. Коленете на Катерин се подвиха, очите й се избелиха, лицето й бе напълно безизразно. Александра я подхвана, за да не падне. Обви ръце около кръста й и започна да я тегли по пътеката към къщата.

Когато бяха изминали половината път, Катерин изведнъж изпадна в лудост. Помъчи се да се измъкне и закрещя с цяло гърло. Пронизителните оглушителни писъци отекваха в ушите на Александра, но тя отново здраво хвана снаха си и я повлече към къщата.

Отвори се страничната врата и оттам изтича Ема Боднам, следвана от другите прислужници, готвачката и помощничките от кухнята. Всички още хълцаха разстроени и от очите им се стичаха сълзи. Спуснаха се по пътеката, наредиха се в кръг и поеха Катерин от Александра.

В бурния делириум на скръбта двете силни жени едва можеха да се оправят с Катерин. Тя риташе и размахваше ръце и надаваше писъци. Най-сетне успяха да я вдигнат и я понесоха към къщата, като залитаха от една на друга страна, докато се бореха с нея.

Заведоха я до къщата и тръгнаха към стаята й, а виковете на Катерин ечаха из целия дом. Александра остана на пътеката. Звуците от ритуала на аборигените и виковете на отчаяние, които идваха от къщата, се сливаха и отекваха като печален барабанен гръм в ушите й. Но дори и сега Александра не можеше да заплаче. Бе в състояние само да вдигне юмруци към небето в безмълвен, горестен протест.

— Разбирам положението ти, Александра — говореше Елизабет Гарити. — На мен времето не ми стига, а Тибубъра е също толкова голяма, колкото и Уаямба. Какво смяташ да правиш?