Франсоаз Саган - Усмивка почти

Отправих очи към нея. Очаквах всичко, само не това.

— Глупаво беше — добави тя. — Знаех, че между вас и Люк не е сериозно.

На изражението ми тутакси откликна с извинителен жест, което оцених като нейна заслуга.

— Е, имам предвид, че невярността от физически порядък не е истински сериозна, но винаги съм била такава. Особено сега… сега, когато…

Явно се измъчваше. Боях се от това, което щеше да изрече.

— Сега, когато не съм дотам млада — продължи тя — и не дотам привлекателна.

— Не — прекъснах я.

Възпротивявах се. Не допусках, че историята може да има и друго, непознато за мен измерение, жалко, не, дори не жалко, а обикновено и тъжно. Бях смятала, че историята ми принадлежи, а не ми бе известно нищо за техния живот.

— Не беше това — повторих и се надигнах.

Пристъпих към нея, но останах права. Тя изви глава към мен и се поусмихна.

— Горката ми Доминик, ама че каша!

Седнах до нея и обхванах глава в ръце. Ушите ми пищяха. Чувствувах се празна. Плачеше ми се.

— Обичам си ви, Доминик — добави тя. — Много. Неприятно ми е да си представям, че сте били нещастна. Като ви видях за пръв път, си помислих, че бихме могли да ви придадем по-щастлив израз в сравнение със затормозения, който имахте тогава. Е, не се получи.

— Нещастна, да, бях донякъде нещастна. Впрочем Люк ме беше предупредил.

Искаше ми се да се тръшна до нея, до едрото й щедро тяло, да й обясня, че бих желала да ми е майка, че съм нещастна, да хлипам. Дори такава роля не бях в състояние да изпълня.

— Той се връща след десет дни — каза тя.

Каква беше тая поредна тръпка в упоритото ми сърце? Трябваше Франсоаз да си възвърне Люк и своето половинчато щастие. Трябваше да се пожертвувам. Последната мисъл предизвика у мен усмивка. Беше последно усилие да си прикрия, собствената незначителност. Нямах какво да жертвувам, нямах никаква надежда. Можех само да сложа край или да разчитам времето да сложи край на една болест. Стипчивото примирение съдържаше и известен оптимизъм.

— По-нататък — рекох, — когато за мен ще е приключило, по-нататък ще ви виждам отново, Франсоаз, а също и Люк. Сега ми остава просто да изчакам.

На прага тя леко ме целуна: „Доскоро.“

Ала едва се озовах в стаята си и рухнах на леглото. Какви безчувствени глупости й бях наприказвала? Люк щеше да се прибере, да ме прегърне. Дори да не ме обича, ще е тук, той, Люк. Кошмарът ще свърши.

След десет дни Люк си дойде. Разбрах го, понеже в деня на завръщането му, минах с автобус покрай тях и видях колата му. Отидох си в квартирата и зачаках да ми позвъни. Това не стана. Нито тогава, нито на другия ден, който прекарах в леглото, уж болна от грип, за да не го изпусна.

Той беше тук. Не се обаждаше. След месец и половина отсъствие. Ето какво представлявало отчаянието: това треперене, вътрешният невесел смях, апатия в натрапливостта. Никога не бях страдала толкова дълбоко. Казвах си, че това е последният гърч, но най-болезненият.

На третия ден станах. Отидох на лекции. Разходих се с Ален. Внимателно следях какво ми говори и се смеех. Неизвестно защо в ума ми натрапливо се въртеше фразата „Има нещо гнило в Дания.“ Все ми беше на езика.

На петнайсетия ден се събудих от музика, с която разточително огласяше двора радиоапаратът на един съсед. Беше прекрасно анданте от Моцарт, както винаги навяващо представи за зазоряване, за свършек, за усмивка почти. Дълго слушах, неподвижна в леглото. Бях сравнително щастлива.

Хазяйката ме извика. Търсели ме по телефона. Навлякох халата си, без да бързам, и слязох. Мислех си, че е Люк и че това вече не е от голямо значение. Нещо си отиваше от мен.

— Добре ли си?

Гласът му звучеше в ушите ми. Неговият, глас. Откъде ми идеха спокойствието и кротостта, сякаш нещо живо и същностно се изтичаше от мен? Той предлагаше да се срещнем на чашка идущия ден. Казвах: „Да, да.“

Качих се обратно в стаята, много съсредоточена. Музиката бе свършила и съжалих, че съм изпуснала края. Зърнах се в огледалото и видях, че се усмихвам. Не потиснах усмивката, не можех. Знаех, че отново съм сама. Прииска ми се да си повтарям думата. Сама. Сама. Е, и какво? Бях жена, която бе обичала един мъж. Съвсем обикновена история — нямаше място за хленч.

Героиня от едноименния роман на френската писателка Мадам дьо Лафайет, издаден през 1678 г. Тип на безнадеждно влюбена, но по своя воля; тя изстрадва любовта си, без да й се поддаде, за да не отстъпи от моралните си принципи и задължения. — Б.пр.