Франсоаз Саган - Усмивка почти

— Нищо подобно — отговаряше той. — Имам намерение да напиша дисертация за страстите. Та съм заинтересован.

А музиката ме убеждаваше. Убеждаваше ме, че имам нужда от Люк. Наясно бях, че тази нужда е и свързана с моята любов, и обособена от нея. Все още бях способна да разгранича човешкото същество, съмишленика от предмета на увлечението ми, неприятеля. И най-лошото беше именно, че не можех дори мъничко да го принизя, както човек обикновено постъпва спрямо хладните към него хора. Имаше и мигове, когато си мислех: „Горкият Люк, колко уморителна щях да съм за него, колко досадна!“ И се презирах, задето не бях успяла да остана лековата, още повече, че това може би щеше да го привърже към мен от честолюбие. Но всъщност знаех, че у него няма честолюбие. Той не беше противник, а Люк. Беше неспасяемо.

Един ден тъкмо слизах по стълбата, за да отида на лекцията в два часа, когато хазяйката ми подаде телефона. Вече посягах към него, без сърцето да ме клъцва като по-рано, понеже сега Люк го нямаше. Тутакси разпознах колебливия глас на Франсоаз:

— Доминик?

— Да — рекох.

На стълбището всичко бе замряло.

— Доминик, имах желание да ви потърся по-рано. Искате ли все пак да ми дойдете на гости?

— Разбира се — отвърнах. До такава степен внимавах как говоря, че тонът ми навярно е прозвучал светски.

— Днес, в шест следобед?

— Добре.

Тя затвори.

Бях разстроена и доволна, че съм я чула. Тя възкресяваше уикенда, колата, обедите по ресторанти, обстановките.

Не отидох на лекцията, повървях по улиците, питайки се какво ли ще ми каже тя. Според обичайната реакция ми се струваше, че премного съм страдала, за да ми се сърди който и да било. В шест часа ръмеше леко, улиците бяха мокри и лъщяха под лампите като тюленови гърбове. На влизане във фоайето на сградата се зърнах в огледалото. Много бях отслабнала, със смътната надежда, че ще се разболея тежко и Люк ще идва да ридае до възглавето ми на умирающа. Косите ми бяха влажни, а изразът подплашен; щях да пробудя у Франсоаз вечната й доброта. За миг се втренчих в образа си. Дали не бях способна да предприема „ловки ходове“, да се сближа истински с Франсоаз, да разигравам Люк, да хитрувам? Но защо? Как да хитрувам при наличието на това чувство, за пръв път абсолютно уязвимо, цялостно? Силно се бях удивлявала, силно се бях възхищавала от любовта си. Не помнех, че тя не представлява нищо освен възможността да страдам.

Франсоаз ми отвори с полуусмивка и леко стреснат израз. Влязох и свалих шлифера си.

— Добре ли сте? — попитах.

— Много добре — отвърна тя. — Заповядай… хм… заповядайте.

Забравила бях, че ми говори на „ти“. Седнах; тя ме наблюдаваше, явно изненадана от окаяния ми вид. Самосъжалих се и аз.

— Нещо за пиене?

— С удоволствие.

Тя направо ми наля уиски. Бях отвикнала от вкуса му. Защото положението имаше и друга страна: унилата ми стая, мензата. Подареното от тях червеникаво палто все пак ми бе свършило доста работа. Усещах се изострена и отчаяна, почти самоуверена от пренапрегнатост.

— Това е — рекох.

Вдигнах очи и я погледнах. Тя седеше на отсрещния диван; взираше се в мен, без да продума.

Все още можехме да отворим въпрос за друго, а на раздяла аз щях да кажа притеснено: „Дано не ми се сърдите прекалено.“ От мен зависеше; достатъчно бе да заговоря бързо, преди мълчанието да се е превърнало в двойно признание. Не се обадих. Най-сетне бях вътре в един миг, изживявах един миг.

— Имах желание да ви звънна по-отдавна — отрони тя накрая, — понеже така ми заръча Люк. А и ми беше криво, че сте самичка в Париж. Изобщо…

— И аз трябваше да ви потърся — промълвих.

— Защо?

На устата ми беше: „За да се извиня“, но думата ми се стори слаба. Започнах да изказвам истината.

— Защото ми се искаше, защото действително бях самичка. И защото ми беше неприятно да си мисля, че си мислите…

Направих бегло движение.

— Изглеждате зле — каза тя благо.

— Да — потвърдих ядно. — Ако можех, щях да дойда при вас, щяхте да ме нахраните с пържоли, щях да полегна на вашия килим, щяхте да ме утешите. За жалост, вие бяхте единственият човек, способен да го стори, и единственият, на когото не беше възможно.

Треперех. И чашата трепереше в ръката ми. Погледът на Франсоаз ставаше непоносим.

— Беше… беше неудобно — рекох за оправдание.

Тя взе чашата от ръката ми, сложи я на масата, седна си обратно.

— А аз ревнувах — каза тихо, — ревнувах физически.