Франсоаз Саган - Усмивка почти

— Ами как да ти кажа… Да обичаш, да си мислиш за някого, да ходиш с него, да го предпочиташ пред другите. Не е ли така?

— Не знам. Може би.

Привърших с подреждането. Седнах на леглото, обезсърчена. Катрин се разнежи.

— Доминик, миличка, ти си луда. Изобщо не разсъждаваш. Ела с нас довечера. Излизам с Жан-Луи естествено и с един негов приятел, много умно момче, занимава се е литература. Ще се поразсееш.

Тъй или иначе, не исках да се обаждам на Люк до утре. А и бях уморена; животът ми изглеждаше потискаща вихрушка, в чието средоточие само на моменти се очертаваше един устойчив елемент: Люк. Само той ме разбираше, помагаше ми. Имах нужда от него.

Да, имах нужда от него. Не можех да предявявам никакви изисквания, но той все пак носеше бегла отговорност. Не биваше да му го показвам. Условностите са си условности, особено ако неспазването им би действувало затормозващо.

— Хайде — рекох, — да вървим при твоя Жан-Бернар и приятеля му умник. Не ме е грижа за никакъв ум, Катрин. Не, не е вярно, но харесвам само мрачните умници. Тия, които се справят с лекота, ме дразнят.

— Жан-Луи — възрази тя, — не Жан-Бернар. С какво да се справят?

— С това — заявих тържествено и посочих прозореца с прихлупеното небе, сиво и розово, обвеяно с печал като тих ад.

— Закъсала си — каза Катрин обезпокоена; държа ме под ръка, докато слизахме и внимаваше вместо мен да не се спъна по стъпалата. В крайна сметка, обичах си я.

Нейният Жан-Луи беше красавец, с някак пошла, но не и неприятна външност. Приятелят Ален обаче бе далеч по-находчив и забавен и главно имаше хаплива мисъл, подвеждаща и с постоянни обрати, каквито липсваха у Бертран. Скоро оставихме Катрин и нейния обожател, които впрочем проявяваха чувствата си с неуместна неутолимост, поне из кафенетата. Ален ме изпрати до квартирата, говорейки ми за Стендал и за литературата, което ме заинтересува за пръв път от две години. Не беше нито грозен, нито хубав — нищо особено. На драго сърце се съгласих да обядвам с него след два дни, като си пожелах Люк да не се окаже свободен тъкмо тогава. Вече всичко минаваше през него, зависеше от него и се развиваше без моя намеса.

Накратко, обичах Люк и си го изразих скоро, през първата нощ, която отново прекарахме заедно. Бяхме в хотел на един от кейовете; след любовта той лежеше по гръб и ми говореше със затворени очи. Каза: „Целуни ме.“ Аз се повдигнах на лакът, за да го целуна. Ала като се надвесих над него, внезапно сякаш ми призля от неизлечимото убеждение, че това лице, този мъж са единственото, което съществува за мен. Че непоносимата наслада, очакването, които ме задържаха току до ръба на устните му, са всъщност насладата от любовта и от очакването й. Че го обичам. И се отпуснах на рамото му, без да го целуна, с тих стон на уплаха.

— Спи ти се — обади се той, положи ръка на гърба ми и се позасмя. — Ти си като животинче, след любовта или спиш, или си жадна.

— Мислех си — рекох, — че си ви обичам.

— Аз също — отвърна той и ме потупа по рамото. — Минат ли три дни, без да се видим, почваш да ми говориш на „вие“ — защо?

— Почитам ви — обясних. — Почитам ви и ви обичам.

Засмяхме се заедно.

— Не, сериозно — продължих поривисто, сякаш ей сега ме бе осенило блестящо хрумване, — какво бихте сторили, ако ви обичах истински?

— Ами че ти ме обичаш истински — каза той, все тъй със спуснати клепачи.

— Имам предвид, ако не можех без вас, ако исках да сте само мой…

— Ще се огорча много — отвърна той. — Дори няма да се полаская.

— И какво ще ми кажете?

— Ще кажа: „Доминик… хм… Доминик, прости ми.“

Въздъхнах. Значи нямаше да прояви отвратителния рефлекс на предпазлив и добросъвестен мъж, като ми натякне: „Нали те предупреждавах.“

— Предварително ви прощавам — рекох.

— Подай ми една цигара — отрони той лениво, — от твоята страна са.

Запалихме мълчаливо. Повтарях си: „Ето на, обичам го. Любовта ми вероятно се свежда до мисълта, че го обичам. Тя е това и нищо повече, но извън «това» няма живот за мен.“

И действително, за цялата седмица не бе имало друго освен телефонното обаждане на Люк: „Свободна ли си на петнайсети през нощта?“ и през три-четири часа фразата прозвучаваше в главата ми, хладно, както я бе произнесъл той, но всеки път тя разклащаше вътрешната ми, неопределена тежест, с нещо средно между щастие и задух. А сега бях до него и времето течеше, много дълго и много бяло.

— Ще трябва да тръгвам — заяви той. — Пет без четвърт! Късно е.