Франсоаз Саган - Усмивка почти

В квартирата намерих бележка от Бертран, който ме молеше да му се обадя, щом се прибера. Несъмнено щеше да ми иска обяснения — не вярвах много-много в дискретността на Катрин, — но тъй или иначе, поне това му дължах. Звъннах му и си уговорихме среща. Използувах времето до нея и отидох да се запиша в мензата.

В шест часа се видяхме в кафенето на улица Сен Жак и изпитах чувството, че нищо не се е случило, че по-раншното положение се възобновява. Но щом той се изправи и някак изтежко ме целуна по бузата, се върнах към действителността. Малодушно се помъчих да си придам лековат и безотговорен израз.

— Разхубавил си се — заявих съвсем искрено, а наум цинично си рекох: „Жалко.“

— Ти също — отрони той кратко. — Трябва да знаеш, че Катрин ми каза всичко.

— Какво всичко?

— За престоя ти на морето. Съпоставката на някои обстоятелства ме наведе на мисълта, че си била с Люк. Така е, нали?

— Да — потвърдих. (Бях впечатлена. Той не изглеждаше гневен, а кротък и малко тъжен.)

— Та ето какво: не съм от хората, способни на подялба. Още те обичам — достатъчно, за да подмина случая, недостатъчно, за да си позволя лукса да страдам заради теб, както през пролетта. Така че, избирай.

Думите бе изговорил на един дъх.

— Какво да избирам?

Беше ми тягостно. Както предвиждаше Люк, не бях се замисляла за Бертран като за част от условието на задачката.

— Или преставаш да се срещаш с Люк и продължаваме да сме заедно. Или се срещаш с него и оставаме само добри приятели. Това е.

— Естествено, естествено.

Не ми хрумваше нищичко в отговор. Наглед той беше възмъжал, сериозен; почти му се възхищавах. Ала вече не ми беше никакъв, съвсем никакъв. Положих ръка на неговата.

— Съжалявам — казах, — не мога.

За миг той постоя безмълвен, загледан през прозореца.

— Трудно е да се преглътне — рече.

— Мъчно ми е, че те боли заради мен — добавих и наистина ми се късаше сърцето.

— Не е това най-лошото — каза той, сякаш на себе си. — Ще видиш. Когато човек е решен, няма страшно. Да се вкопчваш — ето какво не бива.

Внезапно се извърна към мен:

— Обичаш ли го?

— Не, не — отговорих нетърпеливо. — Няма такива работи. Просто се разбираме.

— Ако имаш неприятности, аз съм насреща — заяви той. — А смятам, че ще имаш. Сама ще разбереш: Люк не представлява нищо, той е един мрачен умник и толкоз.

С прилив на радост си припомних нежността на Люк, неговия смях.

— Повярвай ми. Тъй или иначе — добави поривисто, — аз съм насреща, бъди сигурна, Доминик. Бях много щастлив с теб.

И на двамата ни се плачеше. На него, понеже беше свършено, а навярно се бе надявал, а на мен, понеже имах чувството, че се лишавам от естествения си закрилник, за да се впусна в неясно приключение. Станах и леко го целунах.

— Довиждане, Бертран. Прости ми.

— Върви си — каза той кротко.

Излязох, съвсем паднала духом. Прекрасно започваше учебната година…

В квартирата ме очакваше Катрин, седнала на леглото с трагичен израз. Като влязох, се изправи и ми протегна ръка. Стиснах я без въодушевление и приседнах.

— Доминик, искам да ти се извиня. Може би не трябваше да казвам на Бертран. Ти как смяташ?

Възхитих се, че ми задава подобен въпрос.

— Няма значение. Положително беше за предпочитане да го узнае от мен, но няма значение.

— Е, хубаво — рече тя с облекчение.

Разположи се обратно на леглото, видимо възбудена и доволна.

— Хайде сега, разправяй.

Онемях, а после ме досмеша.

— А, не. Ти си чудесна, Катрин. Раз-прас, отхвърляш Бертран, черната точка е отстранена и давай да минаваме на по-вълнуващи теми!

— Не ми се подигравай — примоли се тя по детински глезено. — Разправи ми подробно.

— Няма какво да разправям — отвърнах сухо. — Прекарах няколко дни на морето с един човек, когото харесвам. По ред причини нещата приключват дотук.

— Женен ли е? — попита тя хитро.

— Не. Глухоням е. Сега трябва да си разопаковам багажа.

— Не се притеснявам, накрая всичко ще ми разкажеш — заяви тя.

„Лошото е, че сигурно е права — помислих си, отваряйки гардероба. — Някой ден, когато ще ми е криво…“

— А пък аз съм влюбена — оповести тя, сякаш току-що бе получила откровение.

— В кого? — осведомих се. — А, да, в последния.

— Ако не те интересува…

Все пак продължи. Взех да подреждам ядно. „Защо имам толкова глупави приятелки? Люк не би я изтърпял. Но какво общо има Люк? Това си е моят живот…“

— … Накратко, обичам го — заключи тя.

— Какво разбираш под „обичам“? — попитах с любопитство.