Беше странна вечеря. Седяхме тримата и всичко бе съвсем гладко, както по-рано. Само дето пихме доста, преди да се разположим около масата. Франсоаз сякаш нищо не знаеше, но може би ме гледаше по-внимателно отколкото обикновено. От време на време Люк ме заговаряше, очи в очи, и за мен бе въпрос на чест да му отвръщам весело, непринудено. Стана дума за Бертран, който се прибираше след седмица.
— Няма да съм тук — рекох.
— Къде ще бъдеш? — запита Люк.
— Сигурно ще замина за малко у родителите си.
— Кога се връщате?
Въпросът беше на Франсоаз.
— След две седмици.
— Доминик, вече ще ви говоря на „ти“! — възкликна тя внезапно. — Омръзна ми това „вие“.
— Всички ще си говорим на „ти“ — откликна Люк с лек смях и се отправи към грамофона. Проследих го втренчено, а като се обърнах към Франсоаз, видях, че тя ме наблюдава. Задържах погледа си върху нея, защото бях поразтревожена и най-вече, за да нямам вид, че страня от нея. За миг тя положи ръка на моята, с бегла и тъжна усмивка, която ме покърти.
— Нали ще ми пратите… тоест нали ще ми пратиш картичка, Доминик? Не ми каза как е майка ти.
— Добре е — отговорих, — тя…
Млъкнах, понеже Люк бе пуснал мелодията от Лазурния бряг и отведнъж всичко възкръсна в мен. Той стоеше все тъй гърбом. Усетих как за кратко мисълта ми влудено се мята между съпружеската двойка, музиката, Франсоаз, която си затваряше очите, макар всъщност да не бе така, Люк, който проявяваше сантименталност, макар всъщност да не бе така, цялата смесица. Изпитвах неподправено желание да избягам.
— Много харесвам тази мелодия — заяви Люк спокойно.
Той седна и осъзнах, че не е имал никакъв умисъл. Дори не и за горчивия ни диалог относно плочите-спомени. Чисто и просто мелодията явно бе изникнала в паметта му два-три пъти и той беше купил плочата, за да се избави от натрапливостта.
— И на мен ми харесва.
Той вдигна очи към мен, сети се и ми се усмихна. Усмихна се тъй ласкаво, тъй неприкрито, че сведох клепачи. Ала Франсоаз палеше цигара. Бях объркана. Това дори не беше неловко положение, понеже ми се струваше, че би било достатъчно да го обсъдим, за да изрази всеки от нас мнението си безметежно, обективно, сякаш нищо не го засяга.
— Ще ходим ли на театър или не? — попита Люк.
Обърна се към мен и ми обясни:
— Получихме покана за една нова пиеса. Бихме могли да отидем тримата…
— О, да! — отговорих. — Защо не?
За малко да добавя, прихвайки: „Щом тъй и тъй сме я докарали дотук!“
Франсоаз ме отведе в спалнята, за да пробвам някое от нейните палта, което да е по-официално от моето. Облече ме в едно-две, накара ме да се завъртя, опита как е с вдигната яка. В един момент задържа лицето ми между двата края на яката и си помислих, отново прихвайки вътрешно: „Аз съм й в ръцете. Може да ме удуши или да ме ухапе.“ Тя обаче само се усмихна.
— Не е за вас…
— Вярно е — рекох, без да имам предвид палтото.
— Трябва да ви видя, след като се върнете.
„Ето на! — казах си. — Дали ще ме помоли да не се срещам повече с Люк? Дали бих могла?“ И веднага си отговорих: „Не, не бих могла.“
— Понеже съм решила да се заема с вас, да ви облека сносно и да ви покажа по-забавни неща от разни студенти и библиотеки.
„О, Божичко — мина ми през ума, — не бива, сега поне не бива да ми приказва такива неща.“
— Не? — продължи тя, тъй като аз мълчах. — Имах донякъде чувството, че сте ми като дъщеря. — Смееше се, но гласът й бе ласкав. — Ако една такава дъщеря е опърничава и отдадена само на духовното…
— Прекалено сте мила — прекъснах я, натъртвайки на „прекалено“. — Не знам какво да правя.
— Да се оставите на мен — отвърна тя засмяна.
„Ама че каша — помислих си. — Но ако Франсоаз държи на мен и иска да ме вижда, тогава и Люк ще виждам по-често. Може би ще успея да й обясня. Може би й е все едно след десет години брак.“
— Защо имате слабост към мен? — попитах.
— Защото по природа сте същата като Люк. По природа, и двамата сте унили, предопределени да ви утешават любвеобилни хора като мен. Няма да ми избягате…
Във въображението си вдигнаха отчаяно ръце. После отидохме на театър. Люк ми обясняваше кой какъв е и кой с кого е. Изпратиха ме до квартирата и Люк съвсем естествено целуна дланта ми. Прибрах се леко зашеметена, заспах, а на другия ден взех влака към Йона.
Ала Йона беше сива, а скуката непоносима. Вече не бе скука сама за себе си, а скука, поради нечия липса. След седмица си тръгнах. Преди да замина, майка ми внезапно излезе от своя унес и ме попита дали съм щастлива. Уверих я, че съм, че правната наука ми харесва, че уча усилено и имам добри приятели. Успокоена, тя отново се вглъби в своята печал. Нито за миг — както неминуемо би станало предишната година — не се изкуших да й кажа всичко. Впрочем да й кажа какво? Определено остарявах.
Читать дальше