Франсоаз Саган - Усмивка почти

Каза ми, че много работа му се била насъбрала, но че не се вълнувал особено. А мен ме очакваше нова учебна година и необходимостта допълнително да се задълбоча в нещата, които и през миналата ме бяха отегчавали. Изобщо, прибирахме се в Париж обезсърчени, но това доста ми допадаше, тъй като и двамата изпитвахме същото обезсърчение, същата досада и следователно същата нужда да се държим един за друг. За другия, за подобието.

Стигнахме в Париж късно през нощта. На Порт д’Орлеан се вгледах в Люк, чиито черти бяха поизопнати, и си помислих, че добре сме се справили с нашата любовна историйка, че сме истински, зрели хора, цивилизовани и разумни и изневиделица, някак яростно, се почувствувах жестоко унизена.

Никога не ми се налагаше да преоткривам Париж; веднъж завинаги го бях открила. Но се изненадах от неговия чар и от особената наслада да се разхождам по летните, все още вяли улици. За три дни това ме отвлече от пустотата, от усещането за нелепост, породено от липсата на Люк. Търсех го с поглед, а понякога, нощем, и с ръка, и всеки път неговото отсъствие ми се струваше неестествено и безсмислено. В паметта ми петнайсетте дни вече придобиваха облик и звучене, едновременно пълноценно и парливо. Чудно, но впечатлението ми беше не за провал, а напротив, за сполука. И бях наясно, че поради тази сполука ще бъде труден и дори мъчителен всеки по-нататъшен подобен опит.

Бертран скоро се връщаше. Какво да кажа на Бертран? Бертран ще се опита пак да ме обвърже със себе си. Защо да бъда отново с него и най-вече как да понасям друго тяло, друг дъх, а не тези на Люк?

Люк не ми се обади нито на следващия, нито на по-следващия ден. Отдадох го на усложнения с Франсоаз и извлякох двойствено чувство на значимост и срам. Разхождах се много, с безстрастна мисъл и крайно вял интерес към предстоящата учебна година. Може би щях да си изнамеря по-съдържателно занимание от следването по право — Люк трябваше да ме представи на някакъв свой приятел, директор на вестник. Дотогава зарядът ми от бездейност ме бе подтиквал да си търся за компенсация душевни трепети, но сега ме пренасочваше към професионални.

След два дни не устоях на желанието да видя Люк. Тъй като не смеех да телефонирам, изпратих му писъмце, непринудено и същевременно сърдечно, с което го молех да ми звънне. Той го стори на другия ден: бил отишъл да вземе Франсоаз от провинцията, та не успял да ми се обади. Стори ми се, че гласът му е напрегнат. Мина ми през ума, че му липсвам, и за миг, докато той ми обясняваше къде ще се срещнем, ми се привидя въпросното кафене и как той ще ме прегърне с думите, че не може да живее без мен, че последните два дни са били нелепи. А аз щях да отговоря само: „И за мен“, без всъщност да лъжа, и да го оставя да реши. Той обаче ме извика в кафенето, за да ме увери, че Франсоаз била добре, не разпитвала за нищо, а той бил претрупан от работа.

Казваше: „Хубава си“ и целуваше дланта ми. Намерих го променен — облечен като по-рано в тъмен костюм, променен и привлекателен. Гледах ясно очертаното, уморено лице. Беше ми странно, че той вече не ми принадлежи. В главата ми се въртеше, че не съм смогнала истински да „се възползувам“ — думата ми се струваше отвратителна — от прекарването с него. Говорех му мило и той ми отвръщаше по същия начин, но и двамата се държахме неестествено. Навярно от почуда, че е тъй лесно да си живял с някого две седмици, да е било тъй благополучно и дотолкова. Ала когато той стана, у мен се надигна порив на негодувание и желание да му кажа: „Но къде отиваш? Нима ще ме оставиш сама?“ Той си тръгна и останах сама. Нямах какво да правя. Рекох си: „Всичко тава е смешно“ и свих рамене. Разхождах се в продължение на час, отбих се в едно-две кафенета с надеждата да попадна на приятели, но още никой не се бе върнал. Винаги можех да ида за петнайсет дни край Йона. Но тъй като вдругиден щях да бъда на вечеря с Люк и Франсоаз, реших да замина след това.

Прекарах двата дни по кина и в леглото, където спях или четях. Стаята ми изглеждаше чужда. Най-сетне дойде предвидената вечер, облякох се грижливо и отидох у тях. Като позвъних, за миг изпитах уплаха, но отвори Франсоаз и усмивката й тутакси ме успокои. Проумях, че Люк е бил прав: тя никога не можеше да бъде за присмех, нито да изпълнява роля, несъответствуваща на изключителните й доброта и достойнство. Измяна спрямо нея никога не бе имало и несъмнено никога нямаше да има.