Цветана Тодорова - Усмивка на делфин

„Беше късна есен, някъде в средата на октомври. Обичах да ходя на брега на морето сутрин, към девет часа. Идвах да плувам всеки ден, през цялата година, дори и в зимните месеци. През лятото по това време пристигаха първите желаещи да се пържат на слънцето, но те не ми пречеха, малко от тях влизаха веднага във водата, а и аз винаги плувах навътре, където не можех да срещна нищо, освен медузи и водорасли.

Родена съм край морето, на юг, почти до границата. После родителите ми отидоха да работят в планината, в някаква експериментална станция. Аз трябваше да ги последвам естествено, заедно с брат ми, който също не бе много въодушевен, но тогава бяхме съвсем деца и не можехме да избираме. Впрочем те останаха завинаги в планината, навярно корените им ги теглеха натам, както мен ме влечеше към морето.

Докато завърших висшето си образование никой не бе открил у мен нищо неочаквано — обичайните проблеми с преподавателите, с приятелите, с момчето, с което в момента имах връзка, но нищо сериозно. Сега си мисля, че тази незабележимост е била подтикната от неосъзнато желание да се скрия сред останалите и да не позволя на никого да се досеща за бурите, които бушуваха у мен.

Не исках никой да подозира за нощите, когато сънувах беззвучни рибени песни, забавен танц на непознати водорасли, нито как се събуждах, а дланите ми още усещаха остротата на коралови връхчета.

Не можех да споделям преживелиците си. Родителите ми бяха твърде млади и, нека кажа, малко лекомислени. Не биха обърнали внимание на думите ми или още по-лошо, щяха да отвърнат с излишно суетене, което едва ли би ми помогнало. Брат ми беше по-голям от мен и твърде зает с приятелите си и момичета, за да го заинтересувам.

Така едва дочаках деня на дипломирането си и без да давам обяснения на никого се втурнах на изток, към морето, преди да е изминала и седмица.

По онова време беше трудно да се намери работа, затова зоологията трябваше да отстъпи място на едно спокойно, практично и, разбира се, приятно занимание, каквото се оказа продаването на цветя. Мога да призная без никакво съмнение, че ми вървеше много, навярно защото никога не правех два букета едни и същи.

Три години изминаха, през които дните ми почти не се отличаваха един от друг. Ставах рано, отивах да плувам, после се прибирах у дома и прочитах вече остарелите новини от сутрешния вестник. Отивах на работа към обяд и оставах до 8, дори до 9 вечерта. После се прибирах у дома и зачитах нещо. Мисля, че не излизах с никого, защото ежедневните ми разговори с клиенти, които изглежда ме приемаха по погрешка за психолог, ме изтощаваха неимоверно.

Онази сутрин както винаги бях отишла да плувам. Нагазих във водата без да ме смути никакво радостно предчувствие, освен може би предусещането да свободата, която щях да получа само след мигове. Бях се отдалечила на 100–150 метра от брега, когато ми се стори, че в стоманената есенна вода под мен се мярна сянка.

Не се притесних особено. Черноморски акули едва ли биха застрашили живота на човек, пък и бях достатъчно близко до брега. Предположих, че така ми се е сторило. Поплувах малко напред-назад, гмурнах се три-четири пъти, като стигах почти до дъното. Този път водата беше съвсем мътна, но това не ме смущаваше. После, точно когато се канех да се обърна към брега, ми се стори, че в подножието на една вълна съзирам тъмно, лъскаво тяло.

Трябва да призная, че изтръпнах и не защото си представих някое неизвестно морско чудовище, а защото това можеше да е труп на водолаз или дори изхвърлена от дълбините стара мина, която още таи смъртта в себе си, или … въобще неща от този род. Така или иначе тръгнах към нещото, но се надигна отново вълна и този път съвсем ясно можах да забележа човек, който плуваше съвсем спокойно към брега срещу мен.

Няма да скрия, това ме учуди. Малко бяха хората, които биха влезли в морето по това време на годината, още повече можех да се закълна, че човекът плуваше добре, без никакво напрежение. Не исках да издавам изненадата си, знаех аз самата колко ненавиждам да се взират в мен с опулени очи, затова заплувах навън и не след дълго бях на пясъка и се изтривах с ярката, «тропическа» хавлия. Нахлузих набързо дънките и пуловера и хукнах нагоре. Излязох на крайбрежната алея и погледнах назад, към водата, несъумяла да сдържа любопитството си докрай.

Човекът го нямаше!

Изтръпнах.

За Бога, той сигурно се е давел, а аз заради глупавите си разсъждения не бях отишла да му помогна!