Цветана Тодорова - Усмивка на делфин

После, когато се преместих до морето, моите ежедневни «разходки» ми бяха създали странна слава и представителите на отсрещния пол се опитваха да ме завоюват, само защото им се струвах изискано приключение. А сериозните господа направо изпадаха в ужас от начина ми на живот, бях нещо несъвместимо с подредените им възгледи.

С времето се измориха да се интересуват от мен, или пък аз се изморих да очаквам някого, с когото да споделям всичко от себе си, не зная. Така или иначе се отдръпнах напълно от хората и останахме само аз и морето.

Сега идваше този непознат, който ме изтръгна от блаженото равновесие на душата, до което бях достигнала, който ме караше да се чувствам неспокойна.

Как можеше!

И все пак… един разговор би бил интересен, освен това… Какво се криеше зад неговата настойчивост? Нямах нито тайни, нито пари. За какво ли му бях?

Кимнах.

— Правя го само заради усмивката ви.

— Какво ми е на усмивката? — попита той.

— Имате усмивка на делфин и се надявам, че сте доброжелателен като тях — отвърнах закачливо. Това за усмивката беше вярно.

Сигурно нямаше чувство за хумор, защото лицето му се вкамени.

— Извинете, ако ви обидих — казах с разкаяние, но той не обърна внимание. Видях, че момчето го погледна ухилено, после погледна и към мен. Можех да се закълна, че малката случка от преди миг му бе донесла несъмнено удоволствие.

— Ще занеса новината, докато вие се разберете! — каза тържествуващо то и хукна към плажа.

— Каква новина и къде ще я носи? — намръщих се.

— Моля ви, да вървим, ще поговорим и за това.

Избрахме една пейка на главната алея на Морската градина.

— За какво ще разговаряме?

Мисля, че той беше малко объркан, изглежда искаше да ме пита за нещо, но се притесняваше отново да не се покаже нетактичен. Трябва да бъда искрена и да призная, че предположих участието му в някакво ново религиозно или духовно учение, може би нещо свързано с морето.

— Илс каза, че ви е създал известни неприятности.

— Илс? Момчето?

Той кимна.

— Не точно неприятности — свих рамене. Не исках да обвинявам хлапето, беше ми симпатично, а и сигурно вече не си правеше подобни шеги.

— Това е било през октомври, нали?

— Да! — повдигнах учудено вежди. А може би беше журналист от друг град, научил за моите странности?

— Колко време плувахте, преди да го видите за първи път?

— Около час, може би малко повече.

— И често ли плувате?

— Всеки ден.

— Всеки ден? Дори днес?

— Да, дори днес.

Той замълча. Изглежда импровизираният разпит беше приключил.

— Да ви кажа ли какво си мислите сега? — реших да го подразня.

Мъжът обърна главата си към мен и ме порази странното отсъствие на израз в очите му. Имаше нещо нечовешко в този миг у него, нещо което ме уплаши, още повече заради начина, по който той отвърна.

— За-а-а ка-а-акво? — говореше протяжно, като плоча, пусната на бавен ход.

Успях все пак да запазя хладнокръвие и отвърнах.

— Че съм малко… смахната.

Тогава той се засмя. Смееше се заразително, малко пискливо, в сравнение с иначе басовия му глас.

— Не-е-е ни-ищо-о-о по-одо-бно-о — каза най-сетне той, още по-провлачено от преди, но този път съвсем не прозвуча страшно. Когато той се смееше, в лицето му се появяваше нещо детско, мило и невинно. Стана ми неудобно, че съм могла да се изплаша от него. Не би могъл да крие нищо, което да ме застраши по някакъв начин, сигурна бях.

— До-обре — той се успокои и говорът му стана равен почти както в началото. — Не бива да ви измъчвам повече. Ще се опитам да ви обясня, но както вече споменах, ние не сме свикнали да даваме пояснения, така че бъдете още мъничко търпелива с мен.

— Не се ли чувствате отделена от другите хора, не сте ли мислили за тях с известно пренебрежение, защото им убягва нещо важно за вас, каквото е морето? — въпросът му ме свари неподготвена.

— Може би имате право. — повдигнах рамене. — Но не е много трудно да се отгатне.

— Не, наистина.

Той мълчеше, аз също, докато най-сетне нетърпението ме накара да възкликна:

— Кажете всичко без заобикалки.

— Едва ли бихте ми повярвали — той махна отсечено с ръка, така бързо, че отново ме учуди, а той добави:

— Хората не разбират непознати неща.

После каза:

— А-аз не съм човек!

Странно, но бях склонна да му повярвам, онова изражение преди минути го бе издало, както и протяжния говор в моменти на вълнение и подсъзнанието ми навярно бе регистрирало тревожния факт.