Цветана Тодорова - Усмивка на делфин

— Какъв сте тогава? — попитах на свой ред, опитвайки се да сдържа смеха си, който би бил явен признак на истерия.

— Всъщност вие го казахте преди малко, без да разберете. Аз съм делфин.

Наистина се разсмях. Очаквах всичко друго може би, но не и това.

— Не повярвахте. — той въздъхна разочарован.

— Не… се… смея за това… — успях да кажа на пресекулки, — но вие, вие никак не приличате, тоест…

— Извинете, — успях да се съвзема — съгласете се, представете си как звучи «аз съм делфин».

Той смръщи чело за миг, но после усмивка (на делфин!, както бях забелязала) плъзна по устните му. И ето той имаше вече очи на делфин, чело на делфин… Не! Тръснах глава. Привиждаше ми се.

— Добре де, как така сте делфин, къде са ви перките? — опитах да се пошегувам.

Отговорът беше така сериозен, че ме побиха тръпки.

— Когато делфините умират, те не умират истински.

Погледнах го.

— Да, именно; делфините не умират истински, те се раждат отново, този път като делфини — хора. А после, когато умрат за втори път, те се раждат… другаде.

— Къде другаде? — попитах аз. Изглежда още не успявах да осмисля думите му и затова не се учудвах. Бях станала само любопитна.

— Ами… другаде, аз самият не знам, тоест ние не знаем. Навярно това е част от изкушението, да не знаеш къде отиваш… — той въздъхна. — Но второто раждане винаги е тук и така делфините могат да погледнат на света с други очи, да видят една от другите му страни, донякъде както го виждат хората.

— Затова ли делфините са толкова добронамерени?

— Мисля че да, макар че… ние сме по-различни от хората по предопределение.

Въздържах се да го попитам за мнението му за нас. Пък и защо ли? Знаех какво мислим ние за тях. Макар аз самата да бях едно изключение. Винаги бях смятала делфините за разумни същества, напълно несравними с хората не заради количеството си интелект, а заради качествените отлики между техния разум и човешкия. Хората «усъвършенстваха» средата, в която живееха, поне се опитваха да го правят и това бе тяхното разбиране за цивилизация, а делфините усъвършенствуваха себе си. Защо тогава да нямат дарбата на двойното рождение?

— Ами ти, ти защо имаш облика на човек? — попитах най-сетне.

— Защото сме делфини-хора, както казах. Научаваме се да разбираме хората по-добре, да се преобразяваме като тях, но никога не ставаме докрай хора. Това свойство навярно ни е дадено, за да проумеем по-добре вашите размисли, страсти, желания. Иначе ние сме малко… отдалечени от вашия разум.

Той почти повтори мислите ми.

— Добре, — аз опитах да възобновя поне част от самочувствието си — защо избрахте чрез мен да кажете на хората всичко това?

Той се засмя леко.

— Не искам никой да научи за този разговор.

— Тогава не разбирам. — свих рамене.

— Защото си една от нас.

За миг не отвърнах, после скочих на крака.Направих крачка напред и рязко се обърнах. Досега можеше и да вярвам, колкото и необичайно да звучеше всичко, но сега…

— Аз съм човек! — Изкрещях в лицето му. — Погледни ме добре. Винаги съм била човек. Родена съм в семейството на хора, живяла съм сред хората и колкото и странности да си имам винаги съм била човек.

Той ме хвана за ръцете и ме накара да седна отново.

— Успокой се, моля те!

Замълчахме.

— Всичко е разбира се както го казваш. Родена си сред хората. И си човек. Но си и делфин. Ти си изгубена.

— Като те слушам, изгубения си ти!

Той се засмя, после пак стана сериозен.

— Не се безпокой, не се безпокой за нищо. Ние ще ти помогнем. Така е при нас, винаги сме заедно.

Гледах го. Мисля, че исках да се разплача. «Винаги сме заедно». Изведнъж пожелах всичко, което казваше да е истина. Всичко, дори това, че съм «изгубена».

През всичките изминали години щях да бъда самотна, отчайващо самотна, ако не беше морето. В този миг това неодушевено присъствие ставаше недостатъчно. Тези невероятни, почти еретични думи променяха усещанията ми изцяло. Позволих на въображението си да вземе превес и си представих как се нося из солената вода, заобиколена от куп хора или делфини, или каквото и да е там, които споделят моите въжделения,възхищения или преживявания.

Звучеше чудесно, ако само не го казваше едни луд. Вярно симпатичен луд, но все пак…

За миг чисто човешкото ми недоверие ме завладя изцяло.

— Добре. Нека спрем до тук. Ще се срещнем утре и ще поприказваме. Сега искам да си вървя.

Дори аз усещах, въпреки напрежението си, колко изкуствено прозвуча това. И колко неубедително.