Франсоаз Саган - Усмивка почти

Следобеда бяхме прекарали в едно кафене на улица Сен Жак — пролетен следобед, досущ като всеки друг. Отегчавах се леко, скромничко; разхождах се от музикалния автомат до прозореца, докато Бертран разискваше лекцията на Спир. Спомням си, че по едно време се опрях на автомата и загледах как плочата бавно се издига и поляга под сапфирената игла косо, почти нежно, като човешка буза. И кой знае защо, у мен нахлу остро чувство на щастие; осезаем усет, че някой ден ще умра и тогава няма да я има ръката ми върху хромирания ръб, нито пък слънцето ще блести в очите ми.

Обърнах се към Бертран. Той ме гледаше и при вида на усмивката ми се изправи. Не допускаше да бъда щастлива без него. Редно бе моите щастливи мигове да са просто същностни отрязъци от съвместния ни живот. Смътно го бях долавяла и по-рано, но тогава изпитах нетърпимост и се извърнах. Пианото бе загатнало темата на „Lone and sweet“, доразвиваше я кларинет и всяко негово дихание ми беше известно.

С Бертран се бях запознала година по-рано, на изпитната сесия. Прекарахме напрегната седмица, рамо до рамо, преди да отпътувам у родителите си за лятото. Последната вечер той ме целуна. После ми писа. Отначало между другото. Сетне тонът му се промени. Следях възхода не без трепет, та когато прочетох думите: „Намирам подобни изявления за смешни, но ми се струва, че те обичам.“, можах да му отговоря в същия дух и без да си кривя душата: „Изявлението е смешно, но и аз те обичам.“ Откликът бе дошъл естествено, или по-скоро звукоподражателно. Родителското имение край Йона предлагаше малко развлечения. Слизах до брега и стоях, загледана в пластовете речни треви, вълнисти и жълти на повърхността, после мятах камъчета, така че да отскачат от водата — бяха приятни на пипане, огладени, черни и пъргави като лястовички. Цяло лято си повтарях „Бертран“ — наум и в бъдеще време. Бих казала, че писмовното набелязване на отправните точки в една любов доста добре ме охарактеризираше.

Бертран беше зад мен. Подаваше ми чашата; като се обърнах, озовах се плътно до него. Той винаги се обиждаше донякъде, че не участвувам в споровете. Всъщност аз не че не обичах да чета, но да говоря за литература, ми беше досадно.

Той така и не успяваше да свикне с това.

— Все същото парче пускаш — каза. — Впрочем и аз го харесвам.

Последното изрече с равен глас и се сетих, че за пръв път бяхме чули плочата заедно. У него непрекъснато откривах дребни пориви на сантименталност, жалони в нашата връзка, неоставили у мен спомен. „Никакъв не ми е — помислих, си внезапно, — скучен ми е, безразлична съм към всичко, аз съм никаква, никаква, съвършено никаква.“; и ме задави пак същото усещане на нелеп възторг.

— Трябва да видя вуйчо ми, пътешественика — добави Бертран. — Ще дойдеш ли?

Мина пред мен, а аз тръгнах подире му. Не познавах вуйчото-пътешественик и нямах желание да го познавам. Ала нещо у мен ме предопределяше да следвам спретнато подстригания тил на някой младеж, да се оставям винаги да ме отвеждат нанякъде без съпротива, с разни мислички, хладни и хлъзгави като риби. И с известна нежност. С Бертран извървяхме булеварда; стъпките ни бяха съзвучни както телата нощем; той ме държеше за ръката, бяхме стройни, приятни на вид като на картинка.

По цялото протежение на булеварда и на площадката в автобуса, който ни возеше към вуйчото-пътешественик, Бертран ми беше мил. От клатушкането се блъсках о него, той се смееше и ме обгръщаше с покровителствена ръка. Опирах се на сакото му, до извивката на рамото, мъжко рамо, тъй удобно за главата ми. Вдишвах мириса му, беше ми близък, разнежваше ме. Бертран бе първият ми любовник. Чрез него бях опознала дъха на собственото си тяло. Всякога чрез друго тяло откриваш своето, дължината, мириса му — отначало с предпазливост, после с признателност.

Бертран ми говореше за вуйчото-пътешественик, когото явно не обичаше много-много. Разправяше как разигравал театър по повод на пътешествията — Бертран си прекарваше времето да проучва какъв театър разиграват хората и стигаше дотам, че едва ли не живееше със страха да не би сам да си разиграва театър несъзнателно. Това ми се струваше смешно. Това пък него го вбесяваше.

Вуйчото-пътешественик чакаше Бертран, седнал на открито в едно кафене. Като го видях, казах на Бертран, че не изглежда никак зле. Вече бяхме наблизо, той стана.