Франсоаз Саган - Усмивка почти

— Люк — рече Бертран, — доведох една приятелка, Доминик. Вуйчо ми Люк — пътешественикът.

Бях приятно изненадана. Мислех си: „Съвсем сносен е вуйчото-пътешественик.“ Имаше сиви очи, видът му беше уморен, почти тъжен. В известен смисъл беше хубав. — Как мина последното пътешествие? — попита Бертран.

— Много лошо. Уреждах едно досадно наследствено дело в Бостън. Под път и над път се сблъсквах с разни мухлясали юристчета. Убийствена скука. А ти?

— Нашият изпит е след два месеца — каза Бертран.

Натърти на „нашият“. Ето в какво се състоеше съпружеската страна на Сорбоната. За изпита се говореше като за пеленаче.

Вуйчото се обърна към мен:

— И вие ли се явявате на изпити?

— Да — отговорих вяло. (Моите дейности, колкото и незначителни да бяха, винаги малко ме засрамваха.)

— Свършил съм цигарите — заяви Бертран.

Стана, а аз го проследих с поглед. Крачеше бързо, пъргаво. Понякога си мислех, че тази съвкупност от мускули, рефлекси, гладка кожа ми принадлежи и това ми се виждаше изумителен дар.

— А освен с изпити с какво се занимавате? — запита вуйчото.

— С нищо — отроних. — Е, с нищо особено.

Вдигнах ръка в знак на обезсърчение! Той я улови във въздуха; изгледах го стреснато. За миг, светкавично, ми мина през ума: „Харесва ми. Старичък е и ми харесва.“ А той, усмихнат, вече полагаше ръката ми на масата.

— Пръстите ви са оплескани с мастило. Това е добър признак. Ще си вземете изпита и ще станете блестяща адвокатка, макар че май не сте много бъбрива.

Разсмях се и аз. Трябваше да се сприятеля с него.

А Бертран вече се връщаше; Люк го заговори. Не слушах какво си казват. Думите на Люк бяха бавни, ръцете му — едри. Мислех си: „Образец на съблазнител за девойчета като мен.“ Предварително си имах едно наум. Недостатъчно, за да не остана неприятно жегната, когато той ни покани на обед за след два дни, но заедно с жена му.

Двата дни преди обеда с Люк прекарах доста скучно. Всъщност какво имах да върша? Да поуча за някакъв изпит, който с нищо особено нямаше да ме обогати, да се разхождам на припек, да бъда обичана от Бертран без прекомерна взаимност от моя страна. Впрочем той ми беше мил.

Доверието, нежността, зачитането според мен не бяха за пренебрегване, а за силни страсти почти не се замислях. Подобно отсъствие на истински чувства ми се струваше най-естественият начин на живот. Всъщност да живееш, означаваше да бъдеш възможно най-доволен. А това и бездруго не беше лесно.

Бях на квартира в нещо като семеен пансион, обитаван само от студенти. Управата беше от хора с широки възгледи и без затруднения можех да се прибирам в един-два след полунощ. Стаята ми беше с нисък таван, голяма и съвършено гола, тъй като първоначалните ми намерения за обзавеждане бързо се бяха изпарили. Към обстановката имах малко изисквания, и те се свеждаха до това тя да не ми пречи. В къщата цареше провинциален дъх, който ми бе приятен. Моят прозорец гледаше към вътрешен двор, опасан с нисък зид, над който се прихлупваха вечно нащърбените и измъчени парижки небеса, нарядко изплъзващи се нагоре в устремни пориви, над някоя уличка или някой балкон, умилителни и благи.

Ставах, отивах на лекции, на среща с Бертран, обядвахме заедно. Библиотеката на Сорбоната, кината, кафенетата на открито, приятелите. Вечер ходехме да танцуваме или се прибирахме у Бертран, лягахме на кревата, обичахме се, а сетне дълго говорехме в тъмнината. Беше ми хубаво, а у мен все тъй се таеше, подобно на топло и живо зверче, усещането за скука, самота и понякога за възторженост. Казвах си, че сигурно се дължи на чернодробни смущения.

В петък, преди обеда у Люк, се отбих у Катрин и останах там половин час. Катрин беше жизнена, властна и постоянно влюбена. Налагаше ми приятелството си, без аз да съм го избирала. Ала ме смяташе за крехка и безпомощна, което ми доставяше удоволствие. В нейните очи безучастието ми беше поетично, каквото дълго бе изглеждало и на Бертран, преди внезапно да го обземе тъй обсебващото собственическо чувство към мен.

В онзи ден тя беше влюбена в някакъв свой братовчед; надълго и нашироко ми описа трепетите с него. Казах й, че отивам на обед у роднини на Бертран и в същия миг установих, че съм позабравила Люк. Защо нямах и аз някоя безкрайна, наивна любовна история, която да разправя на Катрин? Тя даже не се и учудваше. Бяхме вече тъй застинали в съответните си роли. Тя разказваше, аз слушах, тя съветваше, аз преставам да слушам.