Франсоаз Саган - Усмивка почти

Той се обърна към мен с усмивка. Канеше ме на танц. Взе ме в обятията си, настани ме там нежно, с глава, опряна о брадичката му. Танцувахме. Осезавах тялото му до своето.

— Намирате тези хора скучни, нали? — обади се той. — Жените много дърдорят.

— За пръв път стъпвам в истинско нощно заведение — рекох. — Зашеметена съм.

Той се разсмя.

— Забавна сте, Доминик. Разведрявате ме. Елате, хайде да поговорим другаде.

Тръгнахме си от „Съни’с“. Люк ме отведе в някакво барче на улица Марбьоф и методично взехме да пием. Освен дето имах вкус към уискито, си знаех, че то е единственото средство да се поразприказвам. Не след дълго Люк вече ми се виждаше приятен мъж, привлекателен и ни най-малко застрашителен. Дори изпитвах към него свойска нежност.

Съвсем естествено стигнахме до разговор за любовта. Той каза, че тя била хубаво нещо, не дотам важно, колкото се твърдяло, но че за да бъдеш щастлив, трябвало да бъдеш обичан и да обичаш достатъчно горещо. Кимнах. Той добави, че бил извънредно щастлив, понеже много обичал Франсоаз, която от своя страна също го обичала много. Изказах му поздравления и го уверих, че не съм изненадана, защото те с Франсоаз са изключително свестни хора. Разтапях се от умиление.

— Това е положението — продължи Люк. — А иначе, ако бих могъл да изкарам една любов с вас, би ми доставило голямо удоволствие.

Разсмях се тъпо. Усещах се лишена от реакции.

— Ами Франсоаз? — попитах.

— Нищо чудно да й кажа. Вижте, тя си ви обича.

— Именно… — възразих. — Пък и не знам, такива работи не се приказват току-така…

Бях възмутена. Непрестанните преходи от едно душевно състояние към друго започваха да ме изтощават. Струваше ми се, че е крайно естествено и същевременно крайно неподобаващо Люк да ми предлага кревата си.

— В известен смисъл има нещо — добави Люк сериозно. — Имам предвид между нас. Бог ми е свидетел, че, общо взето, нямам слабост към млади момичета. Ние с вас обаче сме сродни личности. Тоест няма да е нито глупаво, нито банално. А това е рядкост. Е, вие ще си помислите.

— Ами, да — отговорих. — Ще си помисля.

Видът ми навярно е бил окаян. Люк се наведе към мен и ме целуна по бузата.

— Горкичкото — рече. — Направо сте за ожалване. Да имахте поне наченки на елементарен морал. Но нямате, също като мен. И сте добричка. И обичате Франсоаз. И с мен не ви е тъй скучно, както с Бертран. Ама че каша, а?

Избухна в смях. Обидих се. Впоследствие винаги се чувствувах повече или по-малко уязвена, когато Люк се заемаше да „обобщава отношенията“, според собствения му израз. Тогава не скрих огорчението си.

— Няма значение — добави той. — Нищо дотук не е истински важно. Харесвам ви, харесвам те. Заедно ще ни бъде много радостно. Само радостно.

— Ненавиждам ви — обадих се.

Изрекох думите с гробовен глас и двамата се разсмяхме. Това съпричастие, възникнало за броени минути, ми се струваше съмнително.

— Сега ще те изпратя — продължи Люк. — Страшно късно е. Или, ако искаш, ще отидем до кея Берси да гледаме как се развиделява.

Отидохме до кея Берси. Люк спря колата. Небето се белееше над Сена, сгушена между крановете като тъжно дете между своите играчки. Небето се белееше, а също и сивееше; издигаше се към светлината, над мъртвите къщи, над мостовете и железариите, бавно, настойчиво във всекиутринния си напор. До мен Люк пушеше безмълвно, с неподвижен профил. Протегнах към него ръка, той я пое и кротко потеглихме към моята квартира. Пред входа той пусна ръката ми, аз слязох и се усмихнахме един на друг. Строполих се на леглото, помислих си, че би трябвало да се съблека, да си изпера чорапите, да провеся роклята на окачалката, и заспах.

Събудих се с тягостното усещане, че ми предстои да разрешавам неотложен проблем. Онова, което Люк ми предлагаше, си беше действително игра, игра примамлива, но и разрушителна за едно чувство, несъмнено доста устойчиво у Бертран, а и за нещо смътно у мен — смътно, ала тръпчиво, и тъй или инак, противоположно на преходността. Поне на самоволната преходност, застъпвана от Люк. Пък и макар да си представях всяка страст и дори всяка връзка като краткотрайна, не можех да приема това за предварителна даденост. Подобно на всеки, който живее едва ли не по сценарий, последният ми бе поносим само в случай, че е написан от мен и единствено от мен.

А и си знаех, че тази игра — доколкото ставаше дума за игра, доколкото е допустима игра между двама души, които истински се харесват и един чрез друг са способни да открият пролука, макар и временна, в своята самота — тази игра беше опасна. Не биваше безразсъдно да се правя на по-силна отколкото бях. В деня, когато щях да бъда „опитомена“, по израза на Франсоаз, изцяло приета и приобщена от Люк, не бих могла да се разделя с него без болка. Бертран не беше годен за друго, освен да ме обича. Казвах си го с нежност към него, но за Люк мислех без задръжки. Защото в края на краищата, поне докато човек е млад, в дългото мошеничество, каквото е животът, нищо не изглежда по-отчаяно желано от непредпазливостта. Впрочем аз никога не бях решавала. Винаги ме бяха избирали. Защо да не се поддам и този път? Очакваха ме обаянието на Люк, ежедневната скука, вечерите. Всичко щеше да се развие от само себе си; излишно беше да умувам предварително.