Франсоаз Саган - Усмивка почти

Озовах се на Шанз Елизе с вкус на чужда уста върху устните си и реших да се прибера и почета един новоизлязъл роман.

Беше много хубава книга от Сартр — „Разумна възраст“. Вглъбих се в нея с наслада. Бях млада, харесвах един човек, втори обичаше мен. Имах да разрешавам глупаво момичешко раздвоение; придавах си важност. Налице бяха дори женен мъж, друга жена, цяла игричка между четирима души се заплиташе всред парижката пролет. От всичко това си съставях прегледно, сухо уравнение, цинично до немай къде. А и се чувствувах прекрасно. Приемах до едно предстоящите униния, сътресения, удоволствия, предварително приемах всичко с лекота.

Четох; здрачи се. Оставих книгата, положих глава на свития си лакът, погледах как небето прелива от лилаво към сиво. Внезапно се усетих слаба и беззащитна. Животът ми се оттичаше, а аз не вършех нищо, смеех се невесело. Да има някой до рамото ми, с когото да остана, когото да притисна до себе си с болезнената буйност на любовта. В трезвостта си не стигах дотам, че да завиждам на Бертран, но бях достатъчно тъжна, за да завиждам на всяка щастлива любов, на всяка беззаветна връзка, на всяка робия. Станах и излязох.

През следващите две седмици няколко пъти излизахме с Люк. Винаги обаче присъствуваха и негови приятели — хора, които, общо взето, много пътуваха по света, та откъм разкази и облик бяха доста забавни. Люк говореше бързо, развлекателно, гледаше ме благонамерено и запазваше разсеяния си и същевременно припрян израз, който всякога ме караше да се съмнявам, че действително се интересува от мен. После ме изпращаше до квартирата, слизаше от колата и лекичко ме целуваше по бузата, преди да потегли обратно. Вече не споменаваше за желанието, което бе казал, че изпитва към мен и от това се чувствувах и облекчена, и разочарована. Най-сетне ми съобщи, че Франсоаз се връщала вдругиден и си дадох сметка, че двете седмици бяха преминали като насън и премного бях глаголствувала пред себе си за нищо.

Една сутрин отидохме да посрещнем Франсоаз на гарата, но без Бертран, който впрочем, от десет дни ми се сърдеше. Съжалявах, че е така, но се възползувах, за да водя самостоятелно безделен и морен живот, който ми допадаше. Знаех, че раздялата му носи страдание, което пък ми пречеше да се отдавам на същото истински и без задръжки.

Франсоаз пристигна широко усмихната, разцелува ни, възкликна, че сме изглеждали ужасно, но пък тъкмо се получавало хубаво: били сме поканени за уикенда у сестрата на Люк — майката на Бертран. Аз възразих, че не съм предвидена, а и че с Бертран всъщност сме се посдърпали. Люк добави, че се дразнел от сестра си. Франсоаз обаче изглади всичко: именно Бертран бил помолил майка си да ме покани. „Вероятно — вметна Франсоаз със смях, — за да се сдобрите.“ А Люк все пак трябвало да се съобразява от време на време със семейството.

Тя ме гледаше весело, а аз й се усмихвах, превъзнесена от обич. Беше се поналяла. Възпълна беше, но тъй топла, тъй доверчива, че преливах от радост, задето нищо не се бе случило между Люк и мен и можем да бъдем щастливи тримата заедно, както по-рано. Отново щях да ходя с Бертран, който в края на краищата не ме отегчаваше чак толкова, а и беше тъй начетен, тъй умен. С Люк бяхме постъпили мъдро. И все пак, докато сядах в колата между него и Франсоаз, за миг го видях като човек, от когото се отказвам, и усетих странно вътрешно бодване, много неприятно.

В един ведър следобед тръгнахме от Париж на гости у майката на Бертран. Знаех, че мъжът й е оставил хубава извънградска къща и мисълта да прекарам някъде края на седмицата удовлетворяваше у мен някакъв словесен снобизъм, който дотогава не бях имала случай да проявявам. Бертран ми бе обяснил, че майка му била твърде любезна личност. При подобни изказвания той изобразяваше на лицето си разсеяния израз, любим на младежите, когато в разговор за родителите си искат да изтъкнат, че същинският им живот е другаде. Охарчила се бях, за да си купя платнен панталон, понеже Катринините съвсем ми халтавееха. Придобивката разстройваше бюджета ми, но ми беше ясно, че Люк и Франсоаз ще покрият нуждите ми, ако се наложи. Чудно ми бе, че тъй лесно го приемам, но като всеки човек, склонен да се погажда със себе си, поне за дреболиите, отдавах тази леснина по-скоро на тяхната деликатност в щедростта, а не на собствената си неделикатност. Впрочем по-здравословно е да приписваш качества на хората, отколкото да признаваш недостатъците си.