Франсоаз Саган - Усмивка почти

— Никога не е късно — заяви сухо Бертран.

Наблюдаваше ме втренчено. А на мен ми се щеше да остана сама в тъмнината на стаята си, за да смогна да си припомня и да проумея, няколкото мига в парка. И тъй, щях да ги скътам настрани до края на разговора, да бъда изцяло отсъствуваща, после, със спомена, да се кача в стаята. Да се просна на леглото, с отворени очи, и дълго да го въртя ли, въртя пред себе си, за да го разруша или да го оставя да се превърне в нещо същностно. Тази вечер заключих вратата си, но Бертран и не дойде да потропа.

Сутринта измина бавно. Разбудих се с осезание за мекота, за сладост, както се разбуждах в детството. Ала ме очакваше не някой от дългите, жълти, самотни дни, прорязвани единствено от четива, а среща с другите. А пред другите ми предстоеше да изпълнявам роля, за която бях отговорна. Пред тази отговорност и деятелност отначало гърлото ми се сви и аз обратно се зарових във възглавницата, с усещането, че ми призлява. После се сетих за снощната вечер, за целувките на Люк и вътре в мен нещо се прекърши.

Банята беше великолепна. Влязох във ваната и весело си затананиках: „А сега, а сега, трябва, трябва да реша“ по една джазова мелодия. Някой силно заблъска по вратата.

— Ама моля ви се, оставете мирните хора да спят!

Беше радостен глас, гласът на Люк. Да бях родена десет години по-рано, преди Франсоаз, бихме могли да живеем заедно и той със смях щеше да ме възпира да пея заран, и бихме могли да бъдем щастливи много дълго, а не да се намираме в задънена улица. Защото си беше задънена улица и навярно затова не навлизахме в нея, въпреки прекрасното ни отегчение и безстрастие. Нужно беше да избягам от него, да си отида. Излязох от ваната, но само, за да намеря мъхест халат с мирис на стара селска ракла, в който се омотах, казвайки си, че здравият разум се състои в това да оставиш нещата да се развиват или да не се развиват, че не бива винаги да разчепкваш, а да бъдеш спокоен, храбър: от лицемерие чак мед ми капеше на душата.

Пробвах новозакупения платнен панталон и застанах пред огледалото. Не се харесвах, прическата ми беше никаква, лицето — остричко, миловидно. Хубаво би било да имам правилни черти и плитки, а също и бездънните очи на момичетата, създадени да измъчват мъжете; образ и строг, и сластен. С отметната назад глава може би имах чувствен израз, но в подобна стойка коя жена не би го имала? А и панталонът беше смешен, в него изглеждах съвсем недоразвита: никога нямаше да посмея да се появя така долу. Беше добре позната форма на отчаяние — моят собствен облик тъй ми опротивяваше, че когато все пак се престрашавах да изляза, се държах отвратително през целия ден.

Ала влезе Франсоаз и оправи всичко.

— Прелестна сте така, Доминик! Видът ви е още по-младежки и с повече живот. Пред вас ме налягат угризения.

Седеше на леглото и се взираше в огледалото.

— Защо угризения?

Без да ме гледа, тя отвърна:

— Прекалявам със сладките неща, под предлог, че ми е вкусно. А и тези бръчки ей тук…

Имаше доста бръчици около очите. Докоснах ги с показалец.

— Аз пък смятам, че са възхитителни — рекох ласкаво. — Колко нощи, колко далечни страни, колко хора са били необходими, за да се получат тия две чертички… С тях е по-хубаво. Придават живот. Пък и не знам, за мен това е красиво, изразително, вълнуващо. Ненавиждам гладките физиономии.

Тя се разсмя:

— С такива утешения ще докарате до фалит козметичните салони. Вие сте една миличка Доминик. Много миличка.

Срамувах се.

— Не съм чак толкова миличка.

— Обидих ли ви? Младите мразят да бъдат мили. Но вие никога не казвате нищо неприятно, нищо несправедливо. И обичате хората. Та ето защо намирам, че сте чудесна.

— Не съм.

От твърде отдавна не бях говорила за себе си. А това бе занимание, на което се бях отдавала до седемнайсетгодишна възраст. Сега изпитвах някаква отмала. Всъщност бях в състояние да се интересувам от себе си, да се харесвам, само ако Люк ме харесваше, ако Люк се интересуваше от мен. Последната мисъл беше глупава.

— Минавам границите — казах на глас.

— И сте невероятно разсеяна — обади се Франсоаз.

— Защото не обичам — рекох.

Тя ме изгледа. Какво ли изкушение ме обземаше? Да й заявя: „Франсоаз, бих могла да обичам Люк, а вас също обичам, приберете си го, отведете го.“

— С Бертран наистина ли всичко е приключено?

Свих рамене:

— Вече не го виждам. Тоест не го забелязвам.

— Дали не трябва да му кажете?