Франсоаз Саган - Усмивка почти

Не отговорих. Какво да кажа на Бертран? „Не искам повече да те виждам.“ Но аз нямах нищо против да го виждам. Беше ми приятен. Франсоаз се усмихна.

— Разбирам. Няма лесно. Хайде, да вървим на закуска. На улица Комартен мернах една трикотажна блузка, която много ще отива с панталона ви. Ще идем да я разгледаме заедно и…

Весело се разбъбрихме за парцалки, докато слизахме по стълбите. Такъв род теми не ме вълнуваха, но ми беше добре да говоря, без нищо да казвам, да подхвърля някое прилагателно, да сгреша, та тя да възнегодува, да се смеем. Долу Люк и Бертран закусваха. Споменаваха за някаква къпалия.

— Да отскочим до басейна?

Предложението изказа Бертран. Навярно си мислеше, че първите слънчеви лъчи ще го облагодетелствуват в сравнение с Люк. А може и да не се ръководеше от толкова долни чувства.

— Великолепна идея. Тъкмо ще обучавам Доминик да кара кола.

— Само без глупости, без глупости — намеси се майката на Бертран, която влизаше в помещението, облечена в разкошен пеньоар. — Добре ли спахте? А ти, момченцето ми?

Бертран изобрази на лицето си неловкост. Достолепният израз не му подхождаше. Обичах го весел. Човек обича да са весели хората, на които причинява болка. Така е по-малко затормозващо.

Люк стана. Явно не понасяше присъствието на сестра си. Досмеша ме. И аз бях изпитвала такива сетивни отвращения, които се заставях да прикривам. У Люк имаше нещо детинско.

— Ще ида горе да си взема банския.

Всички се засуетихме да търсим вещите си. Най-сетне се приготвихме. Бертран тръгна с майка си в колата на техните приятели и останахме ние тримата.

— Карай — каза Люк.

Имах бегли познания, та общо взето се справих. Люк беше до мен, а от задната седалка Франсоаз говореше, без да съзнава опасността.

Отново ме завладя силна мъка по онова, което би могло да бъде: дълги пътувания с Люк до мен, бялото шосе пред фаровете нощем, аз, облегната на рамото на Люк, Люк, тъй непоклатим на волана, тъй бърз. Зазорявания сред полята, свечерявания край морето…

— Знаете ли, никога не съм виждала морето…

Те ахнаха.

— Ще ти го покажа — рече Люк тихо.

Извърна се към мен, усмихна ми се. Сякаш се вричаше. Франсоаз не бе го чула и се обади:

— Люк, да я вземем с нас следващия път, като отиваме на море. Тя ще възкликне: „Колко вода, колко много вода!“, както не помня вече кой.

— Сигурно първо ще се изкъпя — възразих. — После ще говоря.

— Знаете ли, наистина е много красиво — продължи Франсоаз. — Плажовете са жълти, скалите червени и цялата тая синя вода, която връхлита връз тях…

— Умирам си за твоите описания — каза Люк със смях. — Жълто, синьо, червено. Като на ученичка. Невръстна ученичка, разбира се — добави извинително, обръщайки се към мен. — Има изкласили ученички, които са крайно вещи… Доминик, завийте наляво, ако можете…

Можех. Стигнахме до някаква морава. Сред моравата имаше голям басейн, пълен със светлосиня вода, от която предварително замръзнах.

Скоро се озовахме край него, вече по бански. На излизане от кабинката се сблъсках с Люк — беше намусен. Запитах го защо и той смутено се поусмихна:

— Не намирам да съм особено хубав.

И не беше. Висок и кльощав, леко сгърбен, с възбледа кожа. Изразът му обаче беше тъй жален, той така старателно се прикриваше с хавлията, толкова наподобяваше затормозен юноша в пубертета, че се разнежих.

— Е, де, не сте чак грозен! — рекох бодро.

Той ме стрелна с кос, почти възмутен поглед, и се разсмя.

— Ама ти май почваш да се държиш непочтително с мен!

После се затича и скочи във водата. Миг по-късно изплува на повърхността, като надаваше отчаяни вопли. Франсоаз отиде да приседне на ръба. По бански изглеждаше по-добре отколкото облечена, приличаше на статуя от Лувъра.

— Ужасно е студено — каза Люк с глава над водата. — Трябва да си луд, за да се къпеш през май.

— Май месец вече е лято — отсече майката на Бертран.

Ала щом топна крак в басейна, тутакси се отправи обратно да се облича. Гледах веселата, бръщолевеща групичка и чувствувах как у мен напира безгласен смях и вечната, кратка мисъл:

„Ама какво търся тук?“

— Ще се къпеш ли? — запита Бертран.

Беше пред мен, застанал на куц крак. Гледах го одобрително. Знаех, че всяка сутрин вдига тежести; веднъж бяхме прекарали заедно уикенда и приемайки дрямката ми за дълбок сън, призори той извърши пред прозореца разнообразни упражнения с гирите, които тогава мълком ме разсмяха до сълзи, но явно му се бяха отразили положително. Видът му беше здрав и спретнатичък.