Франсоаз Саган - Усмивка почти

Отидохме да се разходим по кейовете. Люк се смееше с мен, приказваше. Смеех се и аз, мислех си, че с него всякога ми предстои да се смея и нямах нищо против. „Смехът е присъщ на любовта“ — твърди Ален 2 2 Изтъкнат френски философ (1868–1951) — Б.пр. . Ала при нас не ставаше дума за любов, просто за разбирателство. Изобщо, бях доста горда: Люк мислеше за мен, ценеше ме, желаеше ме — можех да се имам за интересна, стойностна, привлекателна личност. Дребният чиновник в съзнанието ми, който при всяка моя самопреценка ми предлагаше невзрачен образ, вероятно беше твърде строг, твърде черноглед.

След като с Люк се разделихме, влязох в едно барче и си поръчах уиски с четиристотинте франка, предназначени за вечерята ми. След десет минути се чувствувах прекрасно — нежна, добра, приятна. Изпитах нужда да се видя с някого, та да се облагодетелствува и той, да му обясня всички сурови, сладостни и тръпчиви неща, които знаех за живота. Способна бях да говоря с часове. Барманът беше мил, но безличен. Ето защо отидох в кафенето на улица Сен Жак. Там попаднах на Бертран. Беше сам, на няколко чашки. Седнах до него, той явно се зарадва на срещата.

— Тъкмо се бях сетил за теб. Има нов оркестър в „Кентъки“. Да идем, а? От страшно отдавна не сме ходили да танцуваме.

— Нямам пукната пара — рекох покрусено.

— Майка ми даде десет хиляди франка онзи ден. Ще пийнем още едно-две и отиваме.

— Ама сега е едва осем — възразих. — Там отварят чак в десет.

— Ще пийнем повечко.

Примирах от радост. Много обичах бързите стъпки на танца с Бертран. Музикалният автомат свиреше джазова мелодия, която ме караше да потропвам с крака. Когато Бертран плащаше сметката, разбрах, че доста се е черпил предварително. Беше весел до немай къде. Впрочем той беше моят най-добър приятел, мой брат, обичах го от все сърце.

Обиколихме пет-шест бара в очакване да стане десет. Когато стигнахме в „Кентъки“, съставът вече свиреше, нямаше почти никакви посетители, та разполагахме кажи-речи с целия дансинг. Противно на предвижданията ми танцувахме чудесно, бяхме съвсем разкършени. Повече от всичко на света харесвах тази музика, порива, който тя отприщваше у мен, удоволствието да я следвам с всяка частица от тялото си.

Поседяхме само колкото да пийнем.

— Музиката — казах поверително на Бертран, — джазовата музика е ускорено безгрижие.

Той отривисто вдигна глава.

— Съвършено правилно. Много, много точно го каза. Превъзходно определение. Браво, Доминик!

— Нали?

— Уискито в „Кентъки“ е отвратително. Обаче музиката я бива. Музика равно на безгрижие… Безгрижие от какво?

— Не знам. Слушай, тромпетът не е просто безгрижен, той е насъщен. Нужно беше да изведе тази нота докрай, усета ли? Насъщен. Както любовта, нали разбираш, физическата любов, има момент, когато трябва да… Когато не може другояче.

— Именно. Много, много точно. Да потанцуваме?

Прекарахме нощта в пиене и размяна на нечленоразделности. Накрая около мен беше въртоп от лица и крака, а ръката на Бертран ме оттласкваше много далеч от него, а телата ни бяха невъобразимо топли, невъобразимо гъвкави…

— Затварят — рече Бертран. — Часът е четири.

— И при мен е затворено — отбелязах.

— Няма значение — отвърна той.

И наистина нямаше значение. Щяхме да отидем в неговата квартира, да легнем на кревата и, както през зимата, щеше да е съвсем естествено да усетя тежестта на тялото му върху своето и да бъдем щастливи заедно.

Лежах до него в утринта, а той спеше, с хълбок до моя хълбок. Навярно беше рано; не можех да заспя отново и си казвах, че както него го няма тук, потънал в сънища, така ме няма и мен. Сякаш истинското ми Аз бе много далеко, оттатък къщите в предградията, оттатък дърветата, полята, детствата, неподвижно застанало в края на някаква пътека. Сякаш момичето, надвесено над унесения младеж, бе само бледо отражение на това спокойно, непоколебимо Аз, от което впрочем вече странях, за да живея. Сякаш пред вечното си Аз отсега предпочитах своя живот и оставях статуята вдън пътеката, сред сумрака, със сгушени като птички по раменете й множество възможни и отхвърлени съдби.

Протегнах се, облякох се… Бертран се събуди, взе да ми задава въпроси, прозяваше се, прокарваше длан по бузите си, оплакваше се, че брадата му е набола. Определих му среща за вечерта и се прибрах в квартирата да уча. Напразно. Беше ужасно горещо, а и наближаваше дванайсет. Щях да обядвам с Люк и Франсоаз; за един час нямаше смисъл да се захващам. Излязох отново, за да купя кутия цигари, върнах се, изпуших една. Докато я палех, внезапно си дадох сметка, че през цялата сутрин не съм усетила и едно от действията си. Че часове наред не е имало нищо друго освен смътен инстинкт за съхранение на навици. Нищичко, нито за миг. А и откъде? Не вярвах в благотворната от човещина усмивка, зърната в автобуса, нито в туптежа на улицата и не обичах Бертран. Нуждаех се от някого или от нещо. Повтарях си го, докато палех цигарата, повтарях си го почти на глас: „Някой или нещо“ и това ми звучеше мелодраматично. Мелодраматично и смешно. Значи и аз като Катрин имах моменти на емоционални изстъпления. Обичах любовта и свързаните с нея думи: „нежна, жестока, всеотдайна, беззаветна, безмерна“ и не обичах никого. Може би Люк, когато беше с мен. Ала след снощната вечер не смеех да мисля за него. Неприятен ми беше вкусът на примирение, който нахлуваше в гърлото ми, щом си го припомнях.