Франсоаз Саган - Усмивка почти

— Така — рече Люк.

Озърна се удовлетворено, надвеси се от балкона.

— Ела да видиш.

Облакътих се до него, на благоприлично разстояние. Изобщо нямах желание да гледам навън, нито да се държа свойски с този мъж, когото едва познавах. Той ме стрелна с очи.

— Хайде, пак се затваряш в черупката си. Върви да се изкъпеш и после ела да пийнем заедно. Теб май само удобствата и алкохолът те разведряват.

Прав беше. След като се преоблякох, отново застанах до него, вече с чаша в ръка, и го отрупах с похвали относно банята и морето. Той ми каза, че много съм се разхубавила. Отговорих му, че и той също и с доволен вид съзерцавахме палмите и човешкото гъмжило. Сетне и той отиде да си смени дрехите, но предварително ми наля второ уиски и аз се поразтъпках боса по дебелия килим, като си тананиках.

Вечерята мина добре. Говорихме за Франсоаз и за Бертран с много благоразумие и нежност. Щеше ми се да се разминем с Бертран, но Люк заяви, че положително ще се натъкнем на някой познат, който с голяма радост ще разправи всичко на него и Франсоаз, но че ще се занимаваме с това, като се приберем. Трогнах се, че се излага на такъв риск заради мен. Казах му го с прозявка, понеже умирах за сън. Казах му още, че ми допада начина, по който гледа на нещата.

— Приятно е. Вземате решение, осъществявате го, приемате последствията, не ви е страх.

— От какво да ме е страх? — рече той със странна печал. — Бертран няма да ме убие. Франсоаз няма да ме напусне. Ти няма да ме обикнеш.

— Може Бертран да убие мен — отвърнах обидено.

— Много е добричък за целта. Впрочем всички са добрички.

— Лошите хора са още по-скучни, нали вие така твърдите.

— Имаш право. Късно е, хайде да си лягаш.

Думите му прозвучаха естествено. В диалозите ни нямаше никакъв плам, но това „хайде да си лягаш“ ми се стори доста безцеремонно. Всъщност се боях, страшно се боях от предстоящата нощ.

В банята нахлузих пижамата си с разтреперани ръце. Беше целомъдрена като на ученичка пижама, но с друго не разполагах. Люк вече си бе легнал. Пушеше, извърнал лице към прозореца. Мушнах се до него. Той протегна към мен спокойна ръка, пое моята. Аз цялата се тресях.

— Махни тая пижама, глупаче, ще я изпомачкаш. Студено ти е в такава нощ? Да не си болна?

Прегърна ме, свали пижамата ми внимателно, захвърли я на топка на пода. Отбелязах, че все пак ще се измачка. Той тихичко се разсмя. Във всяко негово движение имаше неимоверна мекота. Кротко ме целуваше по раменете, по устата, продължаваше да говори:

— Миришеш на топла трева. Харесва ли ти стаята? Ако ли не, ще идем другаде. В Кан не е лошо…

Отвръщах: „да, да“ със задавен глас. Много ми се искаше да е вече утре сутринта. Едва когато той се отдръпна от мен и положи ръка на хълбока ми, трепетът ме завладя. Той ме галеше и аз го целувах по врата, по гърдите, по всичко достижимо от сянката, тъмнееща пред небето в прозореца. Най-сетне той плъзна крака между моите крака и аз плъзнах ръце по гърба му — простенахме заедно. И после престанах да виждам и него, и небето над Кан. Умирах, щях да умра и все не умирах, но чезнех. Останалото бе пустота: как да не го проумея завинаги? Когато се откъснахме един от друг, Люк отвори очи и ми се усмихна. Аз тутакси заспах, с глава на мишницата му.

Открай време ми твърдяха, че е много трудно да живееш с някого. Имах го наум, но без в действителност да го изпитвам през краткото прекарване с Люк. Имах го наум, понеже никога не успявах истински да се отпусна с него. Боях се да не се отегчава. При това нямаше как да не отбележа, че обикновено се страхувах повече да не би аз да се отегча с другите, а не те е мен. Този обрат ме обезпокояваше. Но нима можеше да ми е трудно съжителството с Люк, който не говореше много, не искаше нищо (най-малко да му се отговаря на въпроси от рода на „За какво мислиш?“), изглеждаше неизменно доволен, че съм с него и не проявяваше никое от изискванията на безразличието или страстта. Имахме еднаква крачка, еднакви навици, еднакъв жизнен ритъм. Допадахме си, всичко беше наред. И нямаше начин да съжалявам, задето той не полага разнебитващото усилие, необходимо, за да обикнеш някого, да го опознаеш, да разчупиш самотата му. Бяхме приятели, любовници. Къпехме се заедно в прекалено синьото Средиземно море, обядвахме, без да си казваме нищо особено, замаяни от слънцето, а после се прибирахме в хотела. Понякога, докато лежахме прегърнати, в плен на дълбоката нежност след любенето, ми идеше да му кажа: „Люк, обичай ме, нека опитаме, остави ни да опитаме.“ Не го казвах. Само целувах челото, клепачите, устата, всички очертания на това ново лице, осезаемото лице, което устните откриват след очите. Никога тъй силно не бях харесвала ничие лице. Харесвах дори бузите му, а бузите винаги бях възприемала като чужди на всичко плътско, като рибешкото в човешкия образ. Разбирах защо Пруст надълго и нашироко описва страните на Албертин, когато долепях лице до тези на Люк, хладни и леко грапави от наболата брада. Чрез него откривах собственото си тяло, за което той ми говореше с интерес, без непристойност, като за нещо скъпоценно. И все пак насока на нашите отношения даваше не чувствеността, а друго — своеобразно жестоко съпричастие в отмалата от представленията, отмалата от думите, отмалата изобщо.