Франсоаз Саган - Усмивка почти

След вечеря всякога се отправяхме към един и същ бар, донякъде тягостен, зад улица Антиб. Там имаше малък оркестър и при първото ни посещение Люк му поръча да изсвири парчето, за което му бях споменавала. Обърна се към мен с тържествуващ вид:

— Това ли е?

— Да. Мило е, че се сети.

— Напомня ли ти за Бертран?

Отговорих, че да, мъничко, че плочата доста отдавна е на разположение в музикалните автомати. Той се начумери.

— Лошо. Но ще си изнамерим друго.

— Защо?

— Когато имаш близост с някого, трябва да си избереш някаква такава мелодия, и някакъв мирис и отпратки за в бъдеще.

Изразът ми явно е бил странен, тъй като той се разсмя.

— На твоята възраст човек не мисли за бъдещето. А аз си подготвям приятни старини, с плочи.

— Много ли си събрал?

— Не.

— Жалко — рекох гневно. — Аз на твоите години сигурно ще имам цяла дискотека.

Той внимателно ме хвана за ръката.

— Нараних ли те?

— Не — отвърнах уморено. — Но е малко странно да си казваш, че след година-две една цяла седмица от живота ти, една жива седмица с даден господин ще е сведена до някаква плоча. Особено ако господинът отсега е наясно и дори го провъзглася.

С раздразнение усещах как в очите ми избиват сълзи. Беше заради начина, по който ме бе попитал: „Нараних ли те?“. От определен тон винаги ми се доплакваше.

— А иначе не съм наранена — добавих нервно.

— Ела — рече Люк, — ела да танцуваме.

Взе ме в прегръдките си и затанцувахме под звуците на Бертрановата мелодия, впрочем неузнаваема в сравнение с много добрия запис на плочата от автомата. Докато танцувахме, Люк изневиделица ме стисна много силно в обятията си с отчаяна нежност, както се казва, а аз се вкопчих в него. После той ме пусна и заговорихме за друго. Открихме си една мелодия, която се наложи от само себе си, понеже навсякъде все нея свиреха.

Като се изключи този дребен сблъсък, иначе се държах, бях весела и намирах, че нашата любовна историйка е твърде сполучлива. А и се възхищавах от Люк, не можех да не се възхищавам от неговия ум, от равновесието му, от това как по мъжки отдава на нещата точното им значение, тежестта им, без цинизъм и без себеугодност. Просто ми идеше от време на време да му кажа ядно: „И все пак, защо не ме обичаш? За мен ще бъде толкова по-отморяващо. Защо да не издигнем помежду си своеобразната стъклена преграда на страстта, която понякога изкривява, но е тъй удобна?“ Ала не, ние бяхме от едно тесто, съюзници и съмишленици. Не беше допустимо аз да стана обект, а той субект, за целта му липсваха и възможности, и сила, и желание.

Предвидената седмица изтичаше. Люк не споменаваше за заминаване. Бяхме много загорели, с донякъде съсипан вид от нощите, прекарани в бара, в приказки, в пиене, в очакване на развиделяването, бялото развиделяване над безчовечното море, над неподвижните корабчета, над изящния и лудешки рояк на чайките, кацащи да придремят под стрехите на хотела. Тогава чак се прибирахме, поздравявахме сънения портиер и Люк ме любеше в полузамаяност от умора. Събуждахме се по обед и отивахме да се къпем в морето.

В утрото, което би трябвало да е последно, повярвах, че ме обича. Той се разхождаше из стаята, а лицето му изразяваше неохота, която ме озадачи.

— Какво си казала на вашите? Че ще те няма колко време?

— Около седмица.

— Ако нямаш нищо против, можем да останем още една седмица?

— Да…

Осъзнавах как никога всъщност не съм мислила, че ще трябва да си тръгвам. Животът ми щеше да премине в този хотел, който за мен вече бе гостоприемен, удобен като голям параход. С Люк всички нощи щяха да бъдат безсънни. Полека щяхме да се приближаваме към зимата, към смъртта, говорейки за преходности.

— Смятах, че Франсоаз те чака?

— Ще се оправя — рече той. — Не ми се ще да напускам Кан. Нито Кан, нито теб.

— И аз — обадих се, спокойна и сдържана като него.

Като него. За миг ми мина през ума, че може и да ме обича, но не иска да се разкрие. Сърцето ми се преобърна. После се сетих, че това са само думи, че действително съм му приятна, което е достатъчно. Просто щяхме да си отпуснем още една щастлива седмица. А после трябваше да се разделя с него. Да се разделя, да се разделя… Защо, заради кого, за какво? За да се върна към колебливото отегчение, към раздробената самота? Поне когато той ме гледаше, него виждах; когато ми говореше, исках него да разбера. Интересуваше ме той, исках той да бъде щастлив. Той, Люк, моят любовник.

— Добра идея — добавих. — Всъщност не се бях замисляла за заминаването.