Франсоаз Саган - Усмивка почти

— Ти за нищо не се замисляш — каза той със смях.

— Не и когато съм с теб.

— Защо? Чувствуваш се млада, безотговорна?

Усмихваше се ехидно. Ако с поведението си бях изразила подобни намерения, той на бърза ръка би отхвърлил за нас постановката „невръстно девойче и грижовен покровител“. За щастие, аз се усещах съвсем зряла. Зряла и преситена.

— Не — рекох. — Чувствувам се съвършено отговорна. Но за какво? За живота си? Той е доста разтеглив, доста мековат. Не съм нещастна. Приятно ми е. Дори не съм щастлива. Никак не съм, като се изключи, че ми е добре с теб.

— Прекрасно — отвърна той. — И на мен ми е много добре с теб.

— Тогава да си помъркаме от доволство.

Той се разсмя.

— Пощръкляваш като котка, ако някой се захване с ежедневната ти дажбичка от абсурд и обезвереност. Не държа да ми мъркаш, както ти се изразяваш. Нито да блаженствуваш с мен. Ще ми бъде досадно.

— Защо?

— Ще се почувствувам самотен. Това е единственото отношение, в което Франсоаз ме плаши: когато е с мен, не продумва и така й е хубаво. А иначе от мъжка и от социална гледна точка е извънредно удовлетворително да правиш щастлива една жена, дори ако се чудиш защо.

— Всъщност е чудесно — изрекох на един дъх. — Правиш Франсоаз щастлива, а мен ще направиш малко нещастна, като се върнем.

Едва бях свършила и вече съжалявах за думите си. Той се обърна към мен.

— Ти нещастна?

— Не — отвърнах с усмивка. — Само мъничко безпосочна. Ще трябва да си намеря кой да се грижи за мен, а никой няма да е тъй вещ, колкото си ти.

— Няма да ми казваш — рече той гневно.

После се разколеба.

— Не, ще ми кажеш. Ще ми казваш всичко. Ако човекът е неприятен, ще го напердаша. Ако не, ще изразя одобрение. Изобщо, ще ти бъда като баща.

Улови ръката ми, обърна я, целуна дланта нежно, дълго. Положих свободната си ръка на склонения му тил. Беше много млад, много уязвим, много добър — мъжът, който ми бе предложил любов без бъдеще и без сантименталности. Беше почтен.

— Ние сме почтени хора — постанових.

— Да — потвърди той и се засмя. — Не пуши цигарата си така, видът ти не е почтен.

Изправих се в пеньоара си на точици.

— А дали съм почтена жена? Какво диря сред този пагубен разкош, и то с чужд съпруг? В одежди на държанка! Нима не олицетворявам покварените момичета от Латинския квартал, които разрушават семейства съвсем между другото!

— Така е — пророни той съкрушено. — А аз съм съпругът, до днес образцов, но доведен до полуда от зова на плътта, аз съм левакът, горкият левак… Ела…

— О, не. Аз те отритвам, разигравам те най-подло. Вляла съм в жилите ти отровата на похотта, но отказвам да утоля щенията ти. Това е.

Той се строполи на леглото и захлупи глава в шепи. Седнах до него със сериозен израз. Когато той се надигна, сурово вперих очи в неговите.

— Аз съм фатална жена.

— Ами аз?

— Жалка отрепка, загубила човешки облик. Люк! Още една седмица!

Хвърлих се до него, косите ни се преплетоха, той беше плам и прохлада до бузата ми; миришеше на море, на сол.

Не без известно доволство седях сама, разположена на лежащ стол пред хотела, с лице към морето. Сама, с няколко стари англичанки наоколо. Беше единайсет сутринта и на Люк му се бе наложило да отиде до Ница, за да предприеме някакви сложни постъпки. Доста обичах Ница, или, поне неугледната й част между гарата и крайбрежния булевард, но отказах да го придружа поради внезапно желание да се уединя.

Бях сама, прозявах се, изтощена от безсъние, усещах се чудесно. Не бях способна да запаля цигара, без ръката ми в края на кибритената клечка да потрепери лекичко. Септемврийското слънце, не особено жарко, милваше страните ми. Като никога ми беше хубаво сама със себе си.

„На нас ни е хубаво, само когато сме уморени“ — казваше Люк и аз наистина се числях към онзи вид хора, които се чувствуват добре едва след като са погубили в душата си частица жизненост, взискателна и натежала от отегчение; онази частица, която задава въпроса: „Какво си направил от живота си, какво ти се иска да направиш от него?“, а на този въпрос аз можех да дам един-единствен отговор: „Нищо.“

Мина много красив младеж и аз го позагледах с равнодушие, което ми се видя прекрасно. Общо взето, красотата, поне от определена степен нагоре, пораждаше у мен смут. Възприемах я като непристойна, непристойна и недостижима. А младежът ми се стори приятен за окото и лишен от реалност. Люк изличаваше останалите мъже. Аз обаче не изличавах за него останалите жени. Той ги наблюдаваше благосклонно, без да изказва мнение.