Франсоаз Саган - Усмивка почти

Внезапно морето ми се привидя забулено в мъгла. Чувствувах как се задушавам. Пипнах челото си — беше обляно от пот. Влажни бяха и корените на косата ми. Една капка бавно се стичаше по гърба ми. Навярно това и нищо повече представляваше смъртта: синя мъгла, леко прималяване. Да бих умирала, нямаше да се съпротивлявам.

Мимоходом се улових за тази фраза, която само бе докоснала съзнанието ми, готова тутакси да излети като дим. „Не бих се съпротивлявала.“ А силно обичах някои неща — Париж, миризмите, книгите, любовта и сегашния живот с Люк. С ясен предусет осъзнах, че вероятно с никого няма да ми е тъй хубаво, както с Люк, че той ми е предопределен открай време и че несъмнено съществува съдбовност на срещите. Моята орис бе Люк да ме напусне, а аз да опитам с другиго, както естествено щях да постъпя. Ала никога, с никого нямаше да бъда каквато бях с него: тъй несама; тъй умиротворена и вътрешно тъй незатормозена. Той обаче щеше да се върне при жена си, да ме остави в моята стая в Париж, да ме остави с безкрайните подиробеди, пристъпите на отчаяние и любовчиците с несполучлив завършек. Тихичко си поплаках от самосъжаление.

След три минути си избърсах носа. През два шезлонга от мен някаква стара англичанка се бе вторачила в мен без състрадание, с интерес, от който се изчервих. После внимателно я погледнах. За миг ме обзе неимоверно уважение към нея. Беше човешко същество, друго човешко същество. Тя ме гледаше и аз я гледах втренчено, под слънчевите лъчи, и двете сякаш заслепени от своего рода просветление — две човешки същества, които не говореха на един език и се наблюдаваха като две почуди. Сетне тя стана и си тръгна, накуцвайки, като се подпираше на бастуна си.

Щастието е равнинно, без жалони. Ето защо от времето в Кан нямам никакъв отчетлив спомен освен от онези злощастни мигове, от смеха на Люк в стаята нощем, от умолителния и блудкав мирис на летните мимози. Може би за хората като мен щастието е просто особен вид липса, липса на несгоди, упователна липса. Сега добре познавах тази липса, както и усещането понякога, когато срещах очите на Люк, че всичко най-сетне е наред. Той понасяше света вместо мен. Следеше ме усмихнато. Знаех защо се усмихва и на мен също ми се приискваше да се усмихвам.

Помня и един момент на захлас. Беше сутрин, Люк лежеше на пясъка. Аз се хвърлях във водата от нещо като сал. После се качих на кулата за скокове. Видях Люк, гъмжилото на плажа и благосклонното море, което ме очакваше. Щях да пропадна в него и то да ме обгърне; щях да пропадна от много високо и да бъда сама, убийствено сама, докато летя надолу. Люк ме гледаше. Направи жест на присмехулна уплаха и аз се отпуснах в празното пространство. Морето се люшна към мен, от досега с него ме заболя. Доплувах до брега и се тръшнах край Люк, обсипвайки го с пръски, после сложих глава на сухия му гръб и го целунах по рамото.

— Луда ли си… или просто склонна към спортни прояви? — попита Люк.

— Луда.

— Така си и помислих гордо. Казах си, че скачаш от толкова високо, за да дойдеш при мен, и се почувствувах много щастлив.

— Щастлив ли си? Аз съм щастлива. Трябва да съм, щом не се питам дали е така. Това е аксиома, нали?

Говорех, без да го виждам, тъй като той лежеше по корем и съзирах само тила му — загорял и як.

— Ще те върна на Франсоаз в добро състояние — рекох весело.

— Цинична си!

— Ти си далеч по-малко циничен от нас. Жените са крайно цинични. Ти не си нищо повече от едно момченце между мен и Франсоаз.

— И си самомнителна.

— Ти си далеч по-самомнителен от нас. Самомнителните жени незабавно стават смешни. А вие така си придавате уж мъжествен вид, който подхранвате, за да…

— Хайде, стига аксиоми. Говори ми за времето. На почивка това е единствената позволена тема.

— То е хубаво — рекох. — Много е хубаво…

Като се събудих, небето беше облачно, плажът безлюден, а аз се усещах изтощена, с пресъхнала уста. Люк седеше облечен на пясъка, до мен. Пушеше, обърнал очи към морето. Постоях няколко мига загледана в него, без да се обаждам, че съм будна, и за пръв път с чисто обективно любопитство се питах: „За какво ли си мисли този мъж?“ За какво може да мисли едно човешко същество на пуст плаж, пред пусто море, край друго, заспало човешко същество? Стори ми се тъй съкрушен от тези три отсъствия, тъй сам, че протегнах към него ръка и го докоснах над лакътя. Той не се сепна. Никога не се сепваше, рядко се изненадваше и още по-рядко негодуваше.

— Будна ли си? — отрони лениво и с прискърбие се протегна. — Часът е четири.