Франсоаз Саган - Усмивка почти

— Четири! — Изправих се. — Спала съм четири часа?

— Не се стряскай — рече Люк. — Нямаме какво да правим.

Думите му прозвучаха тягостно. Наистина нямахме какво да правим заедно, нямахме нито обща работа, нито общи приятели.

— Съжаляваш ли?

Той се извърна към мен с усмивка.

— Така ми е най-хубаво. Облечи си пуловера, мило, ще ти стане студено. Ще идем в хотела да пием чай.

Крайбрежният булевард беше някак злокобен, слънце нямаше, старите палми леко се поклащаха под поривите на несмел вятър. Хотелът спеше. Поръчахме да ни донесат чай в стаята. Взех гореща вана и се изтегнах до Люк, който четеше на леглото и от време на време изтръскваше цигарата си. Бяхме затворили кепенците заради печалното небе, стаята бе едва-едва осветена, топла. Лежах по гръб, със сключени на корема ръце, като смъртник или шишко. Спуснах клепачи. Само шумоленето на отгръщаните от Люк страници прекъсваше далечния грохот на морето.

Казвах си: „Ето, аз съм до Люк, край него, стига да посегна, и ще го докосна. Познавам тялото му, гласа му, начина му да спи. Той чете, на мен ми е леко скучно, не е неприятно. След малко ще слезем да вечеряме, сетне ще легнем заедно и подир три дни ще се разделим. Навярно никога няма да бъде както сега. Но сегашният миг е налице, той е наш; не съм наясно дали това е любов или разбирателство, а и няма значение. Сами сме, всеки поотделно. Той не знае, че мисля за нас, чете. Но сме заедно и до себе си имам допустимия му спрямо мен дял топлота, а също и допустимия дял безразличие. След три месеца, когато разривът ще е настъпил, ще ми се възражда не споменът за този именно миг, а други, неволни и глупави. А вероятно тъкмо този миг е най-хубав, този, в който приемам, че животът е такъв, какъвто идва, спокоен и болезнен.“ Пресегнах се, взех албума „Семейство Фьонуяр“ 3 3 Известна илюстрована книга за деца от френския писател и художник Кристоф, издадена през 1889 г. — Б.пр. , който Люк много ме укоряваше, че не съм чела и се смях дотогава, докато се разсмя и той, двамата се надвесихме над същата страница, буза до буза, скоро уста в уста, и накрая книгата падна на пода, насладата връз нас и мрак над всичко останало.

Накрая дойде денят на заминаването. От лицемерие, съставено най-вече от страх — у него страх аз да не се разнежа, а у мен страх, че ще се разнежа, ако доловя подобно нещо от негова страна, — и намек не бяхме направили по въпроса предишния ден, по време на вечерята, обречена да е последна. През нощта обаче се пробуждах неколкократно, обзета едва ли не от ужас, и опипом търсех Люк с чело, с ръка, за да се уверя, че все още е налице сладостното съотборничество на споделения сън. И всеки път, сякаш бе издебвал моята уплаха и сякаш собственият му унес бе необременен, той ме вземаше в прегръдките си, притискаше тила ми с длан и шушнеше: „Хайде, хайде“ със странен глас, като че ли укротяваше животинче. Беше нощ на смътност и шепот, похлупена от уханието на мимозите, които щяхме да оставим зад себе си, от просъница и хлад. Последва утрото, закуската и Люк приготви багажа си, докато и аз събирах своя, говорейки с него за пътя, за ресторантите по пътя и прочее. Малко се дразнех от фалшиво спокойния си, храбър тон, понеже не се чувствувах храбра и не виждах защо трябва да бъда. Не се чувствувах никак, освен някак объркана може би. Като никога си разигравахме донякъде представление, но намирах, че е по-предпазливо да се придържаме към него, защото все пак бе допустимо да ме налегне мъка, преди да се разделим. За предпочитане беше да възприема поведението, жестовете, лика на сдържаността.

— Е, готови сме — каза той. — Ще позвъня да изнесат багажа.

Усетих проблясък в съзнанието си.

— Нека за последен път се облегнем на този балкон — рекох мелодраматично.

Той ме изгледа с тревога, после, като видя израза ми, се разсмя.

— Ама ти наистина си мъжко момиче. И се гавриш дори. Харесваш ми.

Прегръщаше ме посред стаята, лекичко ме разтърсваше.

— Знаеш ли, рядко можеш да кажеш на някого „Харесваш ми“ след петнайсет дни съжителство.

— Не беше съжителство — възразих със смях, — беше меден полумесец.

— Още повече! — възкликна той и ме пусна. В този миг действително, осъзнах, че ме оставя и ми се прииска да го задържа за ревера на сакото. Беше много бегло и много неприятно.

Завръщането мина добре. Покарах малко колата. Люк обясняваше, че ще бъдем в Париж през нощта, че щял да ми се обади идущия ден и скоро сме щели да вечеряме заедно с Франсоаз, понеже и тя щяла да се върне от имението, където била прекарала петнайсетте дни с майка си. Всичко това ми се струваше донякъде обезпокоително, но Люк само ми заръча да не споменавам за престоя ни; той щял да се оправи с Франсоаз. Доста добре се виждах как прекарвам есента между тях двамата, а от време на време се срещам с Люк, за да го целувам по устата и да спя с него. Никога не бях си представяла, че би напуснал Франсоаз, първо, защото той сам го бе заявил, и второ, защото по отношение на нея такава постъпка ми изглеждаше немислима. Дори да ми бе предложил, в онзи миг едва ли бих се съгласила.