Франсоаз Саган - Усмивка почти

Очаквах Люк и Франсоаз, когато ми призля и се завтекох към умивалника. След като ми поразмина, вдигнах глава и се взрях в огледалото. Бях успяла да съпоставя датите. „Ето на, случи ми се!“ — рекох високо. Възобновяваше се кошмарът, изживяван и по-рано, но до днес неоснователно. Сега обаче… Нищо чудно пък да беше от уискито предишната вечер, така че нямаше причина да изпадам в ужас. Вече водех със себе си настървен спор, като се наблюдавах в огледалото със смесица от любопитство и присмех. Сигурно се бях хванала в капана. Щях да споделя с Франсоаз. Само Франсоаз беше способна да ме измъкне от кашата.

Ала не казах на Франсоаз. Не се осмелих. А и на обяда Люк поръча пиене, поразведрих се, призовах разума си. Знаех ли обаче дали Бертран, който тъй силно ревнуваше от Люк, не бе решил да използува това средство, за да ме задържи? Откривах си всички симптоми…

От деня след обяда започна седмица на подранило лято, каквото не допусках, че може да настъпи. Ходех по улиците, понеже в стаята ми беше нетърпима жега. Подпитах Катрин за възможни изходи, но не посмях да й се доверя. Вече не желаех да виждам Люк, Франсоаз, тези волни и силни личности. Беше ми страшно лошо, а от нерви понякога ме напушваше неистов кикот. Нямах никакви планове, никакви сили. В края на седмицата вече бях уверена, че съм бременна от Бертран и се почувствувах по-спокойна. Трябваше да се действува…

В деня преди изпита обаче се оказа, че съм сбъркала и наистина си е било само кошмар. Явих се на писмения, грейнала от облекчение. Не бях мислила за друго в продължение на десет дни и сега преоткривах хората в захлас. Всичко отново ставаше достъпно и радостно. Франсоаз случайно се отби в квартирата ми, ужаси се от горещината и ми предложи да ходя да се подготвям за устния у тях. Учех, легнала върху белия килим в апартамента им, сама, на притворени кепенци. Франсоаз се прибираше около пет, показваше ми покупките си, опитваше се да ме препита по въпросника, но без особена настойчивост и всичко свършваше с шеги. Люк си идваше, смееше се с нас. Отивахме да вечеряме в някое заведение на открито, после те ме изпращаха до вкъщи. Един-единствен път през седмицата Люк се върна преди Франсоаз, влезе в стаята, където се занимавах, коленичи до мен на килима. Прегърна ме, целуна ме, без да продума, над тетрадките. Разпознавах устните му, сякаш други не бях докосвала и сякаш за друго не бях мислила в продължение на петнайсет дни. После той каза, че докато съм във ваканция, ще ми пише и че ако желая, ще се уговорим да прекараме заедно една седмица. Милваше ме по тила, търсеше устата ми. Искаше ми се да остана така, опряна на рамото му, докато падне нощта и само може би тихичко да жалея, задето не се обичаме. Учебната година бе приключила.

Къщата беше дълга и сива. Ливада се спускаше до коритото на Йона, застинала сред тръстики и слизести течения, зелена и ленива, с виещи се над нея лястовици и тополи. Една от тополите ми беше любима и често се изтягах под нея. Просвах се, с опрени на ствола й стъпала, а духом витаех из клонака, който нависоко се полюшваше от вятъра. Почвата дъхтеше на топла трева и ми носеше продължителна наслада, съчетана с усещане за безсилие. Познавах тази гледка и в дъжд, и в пек. Познавах я отпреди Париж, отпреди улиците, Сена и мъжете: тя не се променяше.

Сега, след изкарания по чудо изпит четях, а като станеше време за обед или вечеря, бавно се изкачвах към дома. Петнайсет години по-рано майка ми бе изгубила сина си при доста трагични обстоятелства и оттогава бе в плен на неврастения, превърнала се в част от къщната обстановка. Между стените тъгата придобиваше благоговейност. Баща ми стъпваше на пръсти и току донасяше на майка ми шал да се загърне.

Бертран ми пишеше. Изпрати ми странно послание, мъгляво, пълно с намеци относно последната ни съвместна нощ, след прекарването в „Кентъки“; тогава, твърдеше той, се бил държал непочтително с мен. Нямах впечатление да се е държал по-непочтително от друг път и тъй като тези ни отношения бяха съвсем неусложнени и задоволителни, дълго се питах какво ли има предвид. Напразно. Най-сетне проумях, че целта му е да всели помежду ни, като тежко съучастничество, еротиката. Търсеше нещо, което да ни обвърже, залавяше се за сламката и като никога я подбираше мръсничка. Отначало му се ядосах, задето размътва онова, което между нас е било най-благодатно и всъщност най-чисто, без да знам, че в някои случаи човек предпочита всичко, дори най-лошото, пред очакваното, пред вялото. А за него очакваното, вялото беше, че вече не го обичах. Впрочем бях наясно, че той съжалява за мен, а не за нас като двойка — вече от месец не съществувахме като „ние“ — и от това още повече ми домъчняваше.