Франсоаз Саган - Усмивка почти

— Късмет е, че и двамата имаме матова кожа — заяви той. — Я виж другите.

— Да влезем във водата — рекох.

Боях се, че ще се впусне в невъздържани разсъждения относно майка си, от която се дразнеше.

Потопих се с най-дълбоко отвращение, направих една обиколка, колкото да се отчета и излязох, зъзнеща. Франсоаз ме разтри с кърпа. Зачудих се защо ли не си е родила дете — тъй очевидно бе създадена за майчинство с широкия си ханш, зрялото тяло, с ласкавостта си. Беше тъй жалко.

Два дни по-късно имахме с Люк уговорка да се видим в шест часа. Струваше ми се, че всеки нов опит за лековатост ще породи помежду ни нещо задушливо, невъзвратимо. Изобщо, бях готова, по подобие на девойка от XVII век, да го обвиня, че с една целувка ме е озлочестил.

Срещата ни беше в едно барче на кея Волтер. За моя почуда Люк вече бе там. Изглеждаше много зле, уморен. Седнах до него и той веднага поръча уиски за двама ни. После ме попита как е Бертран.

— Добре е.

— Измъчва ли се?

Тонът му не беше присмехулен, а спокоен.

— Защо да се измъчва? — откликнах глупаво.

— Не е идиот.

— Не разбирам защо отваряте дума за Бертран. Това е… ъъ…

— Това е второстепенно?

Сега вече въпросът му звучеше иронично. Подразних се.

— Не е второстепенно, но в края на краищата не е изключително важно. Ако е за важно, да поговорим по-скоро за Франсоаз.

Той се разсмя.

— Чудна работа, ще видиш сама. В такъв род истории чуждият… хм… партньор се възприема като по-сериозна пречка отколкото собствения. Грозно е да се каже, но когато познаваш един човек, познаваш и начина му да страда и го имаш за някак приемлив. Е, не точно приемлив, но ти е известен, тоест не е дотам страшен.

— Не съм особено наясно относно начина на Бертран да страда…

— Не си имала време да го разбереш. А аз съм женен от десет години. И съм виждал Франсоаз да страда. Много е неприятно.

За кратко поседяхме неподвижни. Вероятно и двамата си представяхме как страда Франсоаз. В моето въображение тя стоеше с лице към някаква стена.

— Глупаво е — обади се най-сетне Люк. — Само че, разбираш ли, не е тъй просто, както си го мислех.

Вдигна чашата и изпи уискито, отмятайки назад глава. Имах усещането, че съм на кино. Полагах старания да си внуша, че не е моментът да се чувствувам извън нещата, но сякаш тънех в нереалност. Люк беше тук, щеше той да реши, всичко бе наред.

Той се понаведе напред, поклащайки в ръце празната чаша, така че ледът в нея се въртеше с равномерно движение. Продължи, без да ме гледа:

— Естествено, имал съм историйки. Повечето пъти Франсоаз не е узнавала. Освен в няколко злополучни случая. Никога не е било особено сериозно.

Изправи глава някак гневно.

— Всъщност и с теб не е особено сериозно. Нищо не е сериозно. Нищо няма тежест в сравнение с Франсоаз.

Слушах го без болка, не знам защо. Сякаш присъствувах на лекция по философия без никаква връзка със самата мен.

— Обаче е различно. В началото те желаех, с желание, каквото мъж като мен може да изпитва към младо маце, дръпнато и несговорчиво. Впрочем, казах ти го. Исках да те опитомя, да прекарам една нощ с теб. Не смятах, че…

Той внезапно се извърна към мен, улови ме за ръцете, заговори ми ласкаво. Гледах лицето му много отблизо, разучавах в подробности всяка черта, трепетно го слушах, най-сетне с неотклонна съсредоточеност, най-сетне избавена от себе си. Без вътрешен гласец.

— Не смятах, че ще почна да те ценя. Много те ценя, Доминик, много те обичам. Никога няма да те обичам „насериозно“, както казват децата, но ние двамата с теб сме еднакви. Вече не само искам да спя с теб — искам да живея с теб, да замина с теб. Ще ни е хубаво, ще бъдем нежни, ще опознаеш с мен морето, парите и един определен вид свобода. По-малко ще се отегчаваме. Това е.

— И аз бих искала — рекох.

— А после ще се върна при Франсоаз. Какво рискуваш? Да се привържеш към мен и след време да страдаш. Е, и какво? По-добре е, отколкото да се отегчаваш. Нали предпочиташ да бъдеш щастлива и нещастна вместо нищо?

— Разбира се — отвърнах.

— Какво рискуваш? — повтори Люк, сякаш да се самоубеди.

— Пък и да страдам, чак да страдам — хайде да не преувеличаваме — добавих. — Не съм толкова нежна душа.

— Така — каза Люк. — Ще видим, ще помислим. Да говорим за друго. Ще пийнеш ли още едно?

Вдигнахме наздравица за нас. Единственото, което ми ставаше ясно бе, че навярно ще заминем заедно, с кола, както си бях представяла, без да го вярвам за възможно. А все някак щях да постигна да не се привързвам към него, след като предварително знаех, че пътищата са отрязани. Не бях дотам невменяема.