Франсоаз Саган - Усмивка почти

Вечерята беше убийствена. Действително, присъствуваха и приятели на майката на Бертран: двойка съпрузи, бъбриви и в крак с всички новости. По време на десерта мъжът, който се наричаше Ришар и беше президент на някакъв управителен съвет, не се стърпя и поде познатата песен:

— А вие, девойко, и вие ли сте от онези нещастници екзистенциалистите? Всъщност, скъпа Март — обръщаше се вече към майката на Бертран, — аз просто не разбирам днешните отегчени млади хора. Ей Богу, на тяхната възраст ние обичахме живота! По наше време умеехме да се веселим, правехме по някоя и друга лудория, обаче, честен кръст, от душа и сърце се радвахме на всичко!

Жена му и майката на Бертран се смееха многозначително. Люк се прозяваше, Бертран подготвяше слово, което нямаше да бъде изслушано.

С обичайната си добра воля Франсоаз видимо се стараеше да проумее защо тези хора са толкова досадни. А на мен поне за десети път ми се случваше подобни розово-сиви господа да ми излизат с изпълнението за своите ведри и здрави настроения, като предъвкваха думата „екзистенциализъм“ дотолкова по-сладостно поради факта, че им беше неясен смисълът й.

— Драги Ришар — намеси се Люк, — боя се, че едва на вашата възраст — тоест на нашата, — човек прави лудории. Тези млади хора правят любов, което също е добре. А за лудории са нужни кабинет и секретарка.

Човекът на живота не откликна. До края вечерята протече без изстъпления, като всички говореха по малко, освен Люк и аз; единствен Люк скучаеше тъй дълбоко като мен и се питах дали това не е първото ни съпричастие — своеобразната неприспособимост към скуката.

Тъй като навън беше топло, след вечерята се преместихме на терасата; Бертран отиде да донесе уиски. Полугласно Люк ми заръча да не прекалявам с пиенето.

— Тъй или иначе, аз мога да нося — отвърнах обидено.

— Ще ревнувам — продължи той. — Бих искал да се напиваш и да приказваш глупости само с мен.

— А през останалото време какво ще правя?

— Мрачна физиономия, както на масата.

— А вие да не смятате, че вашата физиономия беше весела?… Каквото и да твърдите, очевидно не се числите към свястното поколение.

Той се разсмя.

— Ела да се поразходиш с мен из градината.

— В тъмното? Ами Бертран и другите…

Бях стресната.

— Те достатъчно ни досадиха. Хайде, идвай.

Хвана ме подръка, изправи се пред присъствуващите. Бертран още не се бе появил с уискито. Бегло си помислих, че като се върне, ще тръгне да ни търси, ще ни открие под някое дърво и може да убие Люк, както в „Пелеас и Мелизанда“.

— Ще заведа това младо момиче на романтична разходка — оповести Люк гръмко.

Не се обърнах, но дочух смеха на Франсоаз. Люк ме увлече след себе си по някаква алея, която в началото изглеждаше бяла от чакълестата настилка, но по-нататък потъваше в мрака. Внезапно ме достраша. Щеше ми се да съм си у дома, при нашите, на брега на Йона.

— Страх ме е — рекох на Люк.

Той не се засмя, улови ме за ръката. Исках винаги да е такъв, мълчалив, вглъбен, покровителствен и нежен. Да не се отделя от мен, да ми казва, че ме обича, да му бъда мила, да ме прегръща. Той се спря, прегърна ме. Сгуших се в сакото му, затворих очи. И всичко напоследък бе само дълго бягство от този миг; и ръцете му извръщаха нагоре лицето ми; и топлата, гальовна уста тъй прекрасно прилягаше на моята. Пръстите му обхващаха страните ми и се впиваха в тях, докато се целувахме. Обвих ръце около шията му. Боях се от себе си, от него, от всичко извън сегашния миг.

Обикнах устата му тутакси, силно. Той не продумваше, само ме целуваше и нарядко понадигаше глава, за да си поеме дъх. Тогава виждах лицето му над моето в сумрака, разсеяно, но и съсредоточено, подобно на маска. После той отново, бавно-бавно, се скланяше над мен. Много скоро престанах да различавам чертите му и затворих очи пред топлината, която нахлуваше в слепоочията, в клепките, в гърлото ми. У мен възникваше нещо непознато, лишено от припряността и нетърпеливостта на желанието, а напротив — щастливо, протяжно, смътно.

Люк се откъсна от мен и аз леко се препънах. Той ме хвана под ръка и без думица да си кажем, обходихме градината. Мислех си, че бих искала да го целувам, докато съмне, и нищо повече. Бертран бързо бе изчерпал целувките си: желанието незабавно ги правеше излишни за него; те бяха просто спирка по пътя към удоволствието, а не неизчерпаемост, пълноценност, както се бях догадила благодарение на Люк.

— Градината ти е великолепна — с усмивка рече Люк на сестра си. — За жалост, късно е.