Франсоаз Саган - Усмивка почти

Люк дойде да ни вземе с Франсоаз от едно кафене на булевард Сен Мишел. Отново изглеждаше уморен и малко тъжен. По магистралата подкара много бързо, почти застрашително. Бертран неистово се разсмя, скоро и аз почнах да му пригласям, а като чу смеха ни, Франсоаз се обърна назад. Имаше сконфузения вид на твърде вежливите хора, които никога не смеят да възразят, дори ако става дума за живота им.

— Защо се смеете?

— Млади са — каза Люк. — На двайсет години все още си във възрастта, когато се смееш до припадък.

Не знам защо, но думите ми подействуваха неприятно. Не ми харесваше Люк да се отнася към Бертран и мен като към двойка, и то двойка деца.

— Това е нервен смях — рекох. — Защото карате бързо и ни е свито под лъжичката.

— Ще идваш с мен — отвърна Люк — да те уча да караш.

За пръв път ми проговаряше на ти пред други. Може би това е то да сгафиш, мина ми през ума. Франсоаз за миг се взря в Люк. После мисълта за гаф ми се стори смешна. Не вярвах в изобличителните гафове, в издайническата размяна на погледи, в светкавичните прозрения. В романите винаги ме изумяваше фразата: „И тя внезапно разбра, че той я мами.“

Пристигнахме. Люк рязко свърна по тесен път и аз политнах към Бертран. Той ме задържа плътно до себе си, здраво, нежно и се почувствувах много неловко. Нетърпимо ми беше Люк да ни вижда така. Стори ми се просташко и — което впрочем бе твърде глупаво от моя страна — нетактично спрямо него.

— Приличате на птиче — обади се Франсоаз.

Беше се извърнала и ни гледаше. В очите й се четеше истинска доброта, и то без никаква безвкусица. Не бе изписала на лицето си съучастническия, одобрителен израз на зрелите жени пред младежки двойки. Просто сякаш казваше, че явно ми е сравнително уютно в прегръдките на Бертран, че съм затрогваща. Доста ми допадаше да бъда затрогваща, това често ми спестяваше да вярвам, да мисля, да отговарям.

— Старо птиче — отвърнах. — Чувствувам се стара.

— Аз също — рече Франсоаз. — При мен обаче е по-обяснимо.

Люк изви глава към нея с лека усмивка. Изведнъж си казах: „Те се харесват; положително продължават да спят заедно. Люк ляга с нея, докосва я, люби я. Дали и той се замисля как Бертран разполага с тялото ми? Дали си го представя? Дали и той като мен изпитва смътна ревност?“

— Ето ни у дома — оповести Бертран. — Има още някаква кола — боя се, че майка ми е поканила някои от обичайните си гости.

— В такъв случай потегляме обратно — откликна Люк. — Имам ужас от гостите на скъпата ми сестра. Знам едно чудесно ханче на две крачки оттук.

— Хайде де — намеси се Франсоаз, — стига опърничавост. Къщата е прекрасна, а Доминик не я е виждала. Елате, Доминик.

Тя ме хвана за ръка и ме поведе към нелоша къща, опасана от морава. Последвах я, като си повтарях, че всъщност едва не бях извършила пошлостта да й изменя с мъжа й, че много я обичам и бих предпочела да сторя всичко друго, но не и да я наскърбя. Естествено тя не би разбрала.

— Ето ви най-сетне — чу се писклив глас.

Иззад живия плет изникна майката на Бертран. Никога не бях се срещала с нея. Тя ми хвърли един от ония изпитателни погледи, присъщи само за майките на синове към момичетата, които те им представят. Видя ми се най-вече руса и някак креслива. Въртеше се около нас и дърдореше; скоро ми дойде до гуша. Люк я наблюдаваше, като че е напаст. Бертран изглеждаше малко притеснен, което ме подтикна да любезнича. Най-сетне с облекчение се озовах в отредената ми стая. Леглото беше много високо, а чаршафите грапави, като тия от детството ми. Отворих прозореца към зелените, шумолящи дървета, и в помещението нахлу силен мирис на влажна пръст и трева.

— Харесва ли ти? — запита Бертран.

Видът му беше смутен и същевременно доволен. Помислих си, че за него този уикенд с мен у майка му вероятно е нещо доста значително и сложно. Усмихнах му се:

— Много хубава къща имаш. А майка ти не я познавам още, но явно е мила.

— Значи, не ти е зле. Пък и аз съм в съседство.

Засмя се съучастнически, аз също. Допадаха ми непознати къщи, бани с настилка в бяло и черно, големи прозорци, повелителни младежи. Той ме привлече към себе си, нежно ме целуна по устата. Не му бях споменала за момчето от киното. Щеше да го възприеме зле. Сега и аз го възприемах зле. От разстояние споменът беше донякъде срамен, едновременно комичен и нечист, изобщо — неприятен. В продължение на един следобед бях представлявала игрива и волна личност; вече не бях такава.

— Да вървим на вечеря — казах на Бертран, който с леко разширени зеници се навеждаше да ме целуне отново. Харесваше ми да ме желае. Себе си обаче не харесвах. Образът на дръпнато и хладно момиче — „с черно сърце и бяло лице“, както гласеше една песен — беше в духа на пиеска за господа на преклонна възраст.