Франсоаз Саган - Усмивка почти

Последваха още вечери в състав ние четиримата или с приятели на Люк. После Франсоаз замина за десет дни на гости у техни близки. Вече ми бе мила; към хората се отнасяше извънредно внимателно, с доброта и самоувереност в добротата, на моменти с уплаха, че не ги разбира, която най-много ми харесваше. Тя беше като земята, умиротворителна като земята, с нещо детинско понякога. Люк и тя често се смееха заедно.

Изпратихме я на Лионската гара. Държах се по-малко притеснено, отколкото в началото, почти свободно; изобщо, бях съвсем весела, понеже пълната липса на скуката, която така и не смеех да назова, приятно ме разнообразяваше. Ставах бодра и на моменти забавна; струваше ми се, че в този си вид нещата могат да продължават до безкрай. Бях свикнала с лицето на Люк и приемах, че внезапните вълнения, които то от време на време пораждаше у мен, са от областта на естетиката или приятелската привързаност. Франсоаз се усмихваше от вратата.

— Поверявам ви го — рече.

Влакът потегли. На връщане Бертран се отби да купи някакъв литературно-политически вестник, който щеше да му предостави поводи за негодувание. Изневиделица Люк се обърна към мен и в скоропоговорка каза:

— Да вечеряме заедно утре?

Тъкмо да отговоря: „Добре, ще питам Бертран“, но той ме спря:

— Ще ви се обадя… — И попита Бертран, който се приближаваше към нас: — Кой вестник търсиш?

— Нямат го — отвърна Бертран. — Доминик, сега имаме лекция, мисля, че трябва да побързаме.

Хвана ме подръка. Държеше ме. Двамата с Люк се гледаха мнително. Останах смутена. Сега, когато Франсоаз я нямаше, всичко ставаше нечисто и някак противно. Споменът ми за тази първа проява на интерес от страна на Люк е неприятен, защото, както споменах, си бях изработила чудесни наочници. Внезапно закопнях за присъствието на Франсоаз като за защитна стена. Разбирах, че образуваната от нас четворка поначало е имала гнили основи и това ме натъжаваше, понеже като всички склонни към лъжи хора бях чувствителна към обстановката и искрена в разиграваните роли.

— Ще ви откарам — заяви Люк небрежно.

Колата му беше открита и той я шофираше добре. През целия път не продумахме, само на раздяла отронихме по едно „Доскоро виждане“.

— Всъщност това заминаване е облекчение — отсече Бертран. — Не може да се срещаш непрекъснато все с едни и същи хора.

Изказването му изключваше Люк от нашите планове, но не направих никаква забележка. Ставах предпазлива.

— Пък са и старички, нали? — добави Бертран.

Не отговорих и влязохме в лекцията на Брем за етиката на Епикур. Послушах малко, без да се помръдна. Люк искаше да вечеря насаме с мен. Ето какво представлявало щастието. Разперих пръсти върху банката и усетих как устните ми се разтеглят в неовладяема усмивчица. Извърнах глава, за да не я съгледа Бертран. Така постоях минута. После си рекох: „Поласкана си, съвсем естествено е.“ Да си отрязвам пътищата, да си препречвам излазите, да отбягвам клопките — неизменно у мен се задействуваха правилните рефлекси на младостта.

На идния ден реших, че вечерята с Люк трябва да бъде забавна и безпоследствена. Въобразявах си как ще изникне с пламенен израз и начаса ще ми се обясни в любов. Той позакъсня, беше разсеян и у мен се зароди един-единствен копнеж — той да се покаже развълнуван от непознатото ни досега усамотение. Нищо подобно не се получи, той спокойно приказваше на разни теми с непринуденост, която се предаде и на мен. Вероятно беше първият човек, с когото изпитвах лекота и никаква скука. Сетне предложи да отидем в заведение с дансинг и ме заведе в „Съни’с“. Там попадна на свои приятели, които седнаха при нас, а аз се нарекох глупачка, задето за миг бях повярвала, че е пожелал съвместното ни уединение.

Като гледах жените на масата, установявах също, че ми липсват елегантност и блясък. Изобщо, от фаталното момиче, за каквото цял ден се бях мислила, към полунощ остана просто една съкрушена отрепка, която криеше роклята си и вътрешно призоваваше Бертран, в чиито очи беше хубавица.

Приятелите на Люк приказваха за препарата алка-зелцер и благотворното му въздействие сутрин след гуляй. Значи множество хора поглъщаха алка-зелцер и заран възприемаха тялото си като прекрасна играчка, която от развлечения се похабява и заслужава старателна поддръжка. Може би трябваше да се откажа от книгите, от разговорите, от разходките пеша и да пристъпя към богатски удоволствия, към лековатост и съответните всепоглъщащи забавления. Да имам средства за целта и да се превърна в красива вещ. Такива неща ли харесваше Люк?