Цветана Тодорова - Усмивка на делфин

— Няма да те пусна — той се усмихна, но ръката му съвсем не на шега бе стиснала китката ми. — Не и докато не ти разкажа легендата за изгубените.

Опитах да се освободя, наистина не много отривисто, и не успях. Той ме гледаше. Не зная дали бях уплашена. Сигурно.

— Можеш да избягаш от мен, но не от себе си. Ти си една от нас и имаш право да бъдеш сред нас.

Бях объркана. Той го усещаше.

— Моя е вината. — пусна ръката ми. — Пак не обясних както трябва. Делфините рядко обясняват, те съобщават положения. Нямам опит, нали разбираш. Рядко се е случвало някой да се изгуби.

Продължи.

— Виждаш ли, изгубените са делфини, които по погрешка се раждат сред хората. Преди векове казват, че били много, повече отколкото сега. Голяма част от тях идвали в морето, подтиквани от делфинската си душа, повечето загивали, но някои, най-отчаяните, успявали да се пренастроят, да се преборят с трудностите. С течение на времето ставали делфини с човешки облик.

В последните няколко столетия това не се е случвало. Защо? Не е известно. Така полека историите за изгубените все повече започваха да приличат на измислица. Всички знаят за тях, но никой не вярва. Освен децата, разбира се. Те обичат приказките. Ние, възрастните, много се съмнявахме, защото хората…

Той замълча. Помисли навярно, че ще ме обиди. Добави:

— Хората са по-неразумни от децата ни. И по-злонамерени. За това е трудно да вярваш, че някой делфин ще се изгуби сред тях.

— А защо, защо става така?

— С изгубените?

— Не, защо се раждате повторно. Хората не го правят, ако не смятаме това, което се говори за прераждането.

— Не се ли сещаш? Навярно делфините-хора са причина да се появи учението за прераждането. Някой изгубен може би е споменал за това, макар че ние никога не сме искали наистина да го запазим в тайна. Но не сме искали и да говорим. Ние не намираме причина да говорим с хората.

Усмихна се.

— Хайде, ще имаш време да научиш всичко, което знаем и ние, но сега е време да ти покажа нашия свят, който ще бъде и твой.

— Какво! — цялата се изчервих. — Сега, аз не… как си представяш това — пелтечех, объркана до немай-къде, а той ме дърпаше по стъпалата към плажа.

Не зная как се озовахме във водата. Изведнъж престанах да се стеснявам, както от голотата си, така и от това, че в сравнение с бързите, уверени движения, с които той разсичаше водата, аз изглеждах тромава и непохватна.

Незнайно откъде доплуваха хора, всичките весели, усмихнати, бих казала безгрижни.

Трябва ли да разказвам повече? За начина, по който ме посрещнаха, сякаш винаги бях живяла сред тях, сякаш бях напълно една от тях…

А после… После те ме научиха на всичко, справяйки се със съпротивата на човешкото ми тяло, научиха ме да плувам под вода по 15–20 минути, да спя във водата, да се събуждам, когато въздухът ми бе на свършване и да се втурвам нагоре. Научиха ме да понасям по някакъв начин водното налягане на големи дълбочини, противно на всяка физическа логика, но най-хубавото беше, че до мен винаги имаше някой от тях, който да се грижи за мен с цялата си искреност и без да ме притеснява, макар че все още си спомням колко зашеметена бях, когато за първи път видях човешкото тяло да се сменя с облика на делфин.

Нищо, че аз не можех да го направя, те пак ме обичаха, бях една от тях. Ано, мъжът, който ме доведе тук и Ирс, момчето, което първо бе решило да се довери на легендата останаха моите най-добри приятели. Приятели! Никога не бях имала такива. Приятели, които споделяха с мен всичко, дори мислите си. Съвсем по делфински обичай.

Не разбрах кога обикнах Ано и по друг начин, в някой миг, докато се наслаждавахме на подводните си пътешествия. Това ме притесняваше, защото все пак криех една мисъл от тях. Никога, независимо от старанията ми нямаше да успея да забравя напълно съществуванието си в света на хората, винаги една част от мен, макар и по-малката, щеше да иска да бъда човек.

А на брега не ме очакваше нищо. Майка ми и баща ми смятаха, че участвам в някакви експедиции далеч от брега, свързани с биологията, така им бях обяснила отсъствието си от къщи. Никой друг нямаше да се сети дори да попита за мен. Само че привечер, понякога, навътре в морето изведнъж си представях главната улица, хората, с които се разминавах, докато се разхождах, някой случаен поздрав или пък букетите, усмивките, които си разменяхме с купувачите, редките писма от брат ми…

Не можех да обясня тази тъга, но Ано се досещаше и ми казваше:

— Твърде дълго си била човек и не можеш все още да се отърсиш от това.