Цветана Тодорова - Усмивка на делфин

Пребледнях, сърцето ми затупа лудо и се втурнах назад.

Хвърлих се срещу вълните както си бях, с дрехите, виках като обезумяла, мисля че наистина полудях. Плачех, крещях, щурах се без посока, гмурках се, навярно повече от половин час. Главата ми се замая, очите ми подпухнаха от сълзите, от вятъра, а аз все търсех и виках. Мисля, че исках и аз да се удавя. Когато най-сетне проумях, че е безсмислено, се оставих на вълните да ме изхвърлят на брега.

Сигурно съм останала да лежа на пясъка две-три минути, бездиханна, почти в несвяст.

Някой ме побутна по рамото.

Още всичко ми беше в мъгла и не обърнах внимание, но някой настойчиво ме буташе и дърпаше, докато най-накрая опитах да се изправя. Погледнах нагоре. Беше едно момче на около седем-осем години.

— Мен ли търсеше във водата? — попита то.

В първия миг почти се оставих на желанието си да скоча и да го напляскам. Значи малкият негодник се беше забавлявал! И все пак…

— Ти къде изчезна? — изведнъж се изправих на крака, намерила достатъчно сили.

— Ами-и-и… — момчето изглеждаше объркано — ами… там — и махна неопределено с ръка към морето. — Отидох навътре, не си ме забелязала сред вълните.

Възможно беше, но не много.

— Не те ли е страх, че ще се удавиш? — попитах отново.

То само се засмя. Такъв безгрижен смях, че чак му завидях.

— А теб не те ли е страх? — върна ми въпроса.

Не отговорих нищо. Защо да му обяснявам, че щом човек ще умре някой ден, е по-добре предварително да си избере начин за това.

Очите на хлапето срещу мен потъмняха, сякаш бе прочело мислите ми и на свой ред се бе замислило.

— Е, аз ще вървя.

То се обърна и нагази във водата.

— Ей, къде?

— Ще поплувам още малко. — то пак се усмихна, някак си неловко и повече не се обърна.

Не зная защо не го последвах, защо не се опитах да го спра. Стори ми се, че това не беше само момчешка самоувереност. Знаех, че няма да му се случи нищо, както го знаеше и той.

Докато се изкачвах по стълбите, все още мислех за детето.

Октомври се изниза, дойде ноември, после мина и той. Водата стана съвсем студена и по-черна от всякога. Зимата беше изцяло в разгара си, когато веднъж, на излизане от плажа, видях отново хлапето.

Този път то ми се видя източено, порастнало, а с него имаше някакъв мъж, начумерен и изглежда недоволен от нещо. Дрехите им бяха нескопосани, някак навлечени, сякаш бяха чужди, а движенията им, докато се изкачваха по стъпалата нагоре ту плавни, ту резки, нещо което предишния път не бях имала време да забележа у момчето.

Изчаках ги, очевидно те се опитваха да ме застигнат.

— Здравейте — казах, когато се приближиха.

— Здравей — отговори ми само момчето, мъжът просто кимна.

Почувствах се засегната. Не от поздрава му, от погледа, който ме изучаваше със смесица от интерес и, кой знае защо, съжаление.

— Това е тя — каза момчето.

— Виждам — отговори мъжът.

Стана ми смешно, макар че сигурно трябваше да се обидя.

— И коя съм аз? — попитах.

— Ти си от… — започна момчето, но мъжът го сряза.

— Още не е сигурно, но бих искал да поговорим с вас.

Помълчах известно време.

— Знаете ли, държите се по странен начин. Не се запознавате, не ме молите. Повечето хора едва ли щяха да се съгласят с толкова «тайнствен» разговор — казах най-сетне.

Мъжът изглежда се замисли, докато отвърне:

— Извинете, не ни се случва често да разговаряме, поне не както с вас. Но аз наистина ви моля.

Разглеждах го. Не мога да кажа, че беше хубав или привлекателен дори, но у него имаше нещо странно, може би очите му. Гледаше като че аз представлявах нещо особено за него, но това не беше в никакъв случай поглед на мъж, който се интересува от някоя жена, преценяваше ме, но не по обикновения начин, не се заглеждаше в лицето ми или фигурата, а някак си вътре в мен, или поне се опитваше да го направи, защото зениците му бяха впити в моите без да ги изпускат нито за миг.

Само че мен той ме заинтригува именно като мъж. Не много висок, с чудесни мускули на ръцете, набит. Косата му, искряща, тъмно руса и тези проницателни очи! Е, носът му беше възгърбав, а устата прекалено широка, но това нямаше никакво значение.

Сигурно повече ме изуми именно моето отношение към него.

От години не бях поглеждала по този начин към някой мъж. Много хора биха ме нарекли студена, но причината не беше в това. В крайна сметка как можех да харесам някого, след като една минута прекарана с него ми бе достатъчна за да го опозная напълно, да отгатна мислите му, пристрастията му. Вярно, когато бях по-млада имах една — две връзки, но това бе само за да задоволя моментните си желания и след миговете на наслада не чувствах нищо освен съжаление, а мъжът до мен преставаше да ме интересува до следващия път, когато неспокойната ми кръв щеше да ме тласне към него.