Цветана Тодорова - Усмивка на делфин

Не успявах винаги да се справя със себе си и то не само защото трудно оставах във водата повече от 24 часа, с времето това щеше да се оправи, нали виждах как се изменят очите ми, ръцете ми, дробовете ми само за година, а имах цял живот пред себе си. Човешката страна у мен обаче ме теглеше назад, да усетя дъхът на гората и изсъхнала трева летем, да нагазя с ботуши в първия сняг, да слушам птиците. Безмълвието на водата е измамно. Там се крият много звуци, но нито един от тях не наподобява песента на дрозда, или на славея, или на косовете.

И все пак обичах Ано. За първи път обичах. Той също ме обичаше. Някога обичал друга жена — делфин, но се разделили, а при тях това бе рядкост. Навярно причината била в това, че той също бил различен. Беше плувал много и беше видял много, дори бе придобил малко от човешкия сарказъм и ирония. (Делфините се шегуват, но те не познават подигравката.)

Може би затова получих Ано. И той мен.

Когато бяхме заедно, бяхме едно цяло. Той бе така хубав, с коса, която потъмняваше, мокра от водата. Излизахме на брега, заради мен, докато вълните се разбиваха над нас. После плувахме навътре и всичко ни правеше неизразимо щастливи.

Ано беше хубав и като делфин. Наистина. Обичаше да ме води нанякъде, особено на север, където край брега имаше скали и водата бе съвсем буйна. Понякога се ненавиждах, че въпреки всички старания никога нямаше да съм като него и останалите. Бях заключена с двете си ръце и двата си крака. Душата ми можеше да си е на делфин, но тялото ми оставаше човешко. Исках да го променя, но не можех.

Макар че то все пак започна да се изменя, но по друг начин. Чаках дете.

Ано го разбра заедно с мен, без да му казвам, нямаше нужда. Знаеха го и всички останали. Беше такава радост, такава неистова радост. А аз се страхувах. Какво дете щеше да се роди от нас?

Успокояваха ме. Казваха, че малкото създание ще стане като тях, нищо, че щях да го нося девет месеца и че щеше да се роди като човек. Бяха сигурни, че ще има чудния дар да се променя и да живее в два свята. Знаех, че говорят истината. Те не можеха, не бяха способни да лъжат и познаваха думата само от срещите си с хора, но пак се страхувах.

Един ден излязох на брега съвсем за малко. Ано не дойде. Криехме дрехите си в една пещера близо до града и затова винаги изглеждахме малко… неглиже.

Напъхах се трудно в роклята. Скоро вървях по улиците. Беше средата на май, току-що бе валяло и се чувствах прекрасно, вдишвайки свежия въздух.

Тогава се случи нещастието.

Вие знаете по-добре от мен, какво стана нататък!…“

Лекарят затвори дебелата папка и погледна към аудиторията. Днес беше първият ден от стажа им и той се опитваше да ги заинтригува, може би някой от тях щеше да избере неговата специалност след като завърши.

— Както виждате шизофренията има най-различни форми на проява, дори и толкова необичайни.

— Какво е станало после с нея? — думите принадлежаха на една високо момиче, седнало отстрани до прозореца. Преподавателят за миг не отвърна, омаян от различната й хубост. Беше още млад и не можеше да отмине ей-така зелените очи на момичето и правата й, черна коса.

„С това лице не може да лекува ненормални, най-много да подлуди някой здрав“ мина му една съвсем непрофесионална мисъл в главата. После каза.

— Продължението е малко тъжно. Родителите на жената се притеснявали за нея и след като проучили нещата, установили, че не могат да я открият никъде. Била издадена заповед за издирването й и когато се появила в града своевременно я забелязали и въпреки протестите й я откарали в най-близката болница. Явно било, че е в напреднала бременност, но тя отказала да даде каквито и да е обяснения.

Отначало решили да я пуснат да си отиде, но разпитани свидетели дали показания, че са я виждали да плува в продължение на часове. Естествено, за детето това можеше да се окаже много травмиращо и тогава я докараха при нас, в психиатрията. Тя мълчеше през цялото време и твърдеше, че искала единствено да си отиде у дома, но вие знаете, че много от психически болните всъщност са доста хитри и така че съвсем естествено я оставихме под наше наблюдение на територията на болницата; без да прилагаме обаче никаква химическа терапия, предположихме, че може и да се касае за леко разстройство, свързано с особеното й положение, а междувременно проучихме миналото й и разбрахме за нейните странности.

Роди момиченце, без никакви затруднения, много здраво и съвсем нормално. Отделихме го от нея, но й го носехме да го кърми. Тя изглежда заподозря нещо, питаше кога ще я изписваме. Предположихме, че се опитва да се преструва и затова, когато родителите й дойдоха да вземат детето, беше решено тя да бъде оставена при нас още малко. Жената помоли да й разрешат да се поразходи с бебето в парка на болницата и ние се съгласихме, естествено в присъствието на медицинска сестра и санитар. В един момент от разходката болната се втурнала да бяга, направо през живия плет надолу към плажа. Беше вдигната тревога, всички, които този ден бяха на смяна се включиха. Настигнахме я на голямата тераса в морската градина. Най-напред тичаше главният лекар, той успя да я хване за халата. Тя се опита да се изтръгне от него и като видя, че не може, хвърли детето във водата.