Франсоаз Саган - Усмивка почти

— Да — промълвих. — Франсоаз тук ли е?

— Обясних й, че ще развеждам едни белгийци из Монмартър. Но и нощните заведения сигурно вече приключват.

— Тя какво ще каже? Пет е късен час, дори за белгийци.

Той отговаряше със затворени очи.

— Ще се върна, ще изпъшкам: „Ох, тия белгийци!“ и ще се разкърша. Тя ще се обърне, ще ме подсети, че има алка-зелцер в банята, после ще заспи отново. И толкова.

— Естествено! — възкликнах. — А утре набързо и отегчено ще й разправите за кабаретата, за нравите на белгийците, за…

— О, само ще изброя… За лъжи нямам вкус и най-вече време.

— А за какво имате време? — попитах.

— За нищо. Нито време, нито сили, нито желание. Ако бях способен на каквото и да било, щях да съм те обикнал.

— Би ли имало разлика?

— Не, за нас не. Е, така ми се струва. Просто щях да съм нещастен заради теб, докато сега съм щастлив.

Зачудих се дали е предупреждение във връзка с думите ми отпреди малко, но той положи ръка на главата ми някак тържествено.

— Всичко мога да ти кажа. Харесва ми, че е така. На Франсоаз не бих могъл да кажа, че не я обичам истински, че нашите устои не са прекрасни и чисти. Устоите на всичко са моята умора, моята досада. Впрочем това са здрави, непоклатими устои. Чудесни и трайни съюзи се изграждат въз основа на неща като самота, досада. Те поне са си все едни и същи.

Вдигнах глава от рамото му.

— Това са…

Щях да добавя „дивотии“, в стихиен стремеж да се противопоставя, но си замълчах.

— Какво са? Значи ни обземат младежки пориви, а?

Разсмя се с нежност.

— Пиленцето ми, ти си тъй млада, тъй обезоръжена. Тъй обезоръжаваща, за моя радост. Успокоително е.

Изпрати ме до квартирата. На другия ден щях да обядвам с него, Франсоаз и някакъв техен приятел. За довиждане го целунах през прозореца на колата. Чертите му бяха изопнати, изглеждаше стар. Тази старост ме покърти и за миг усили още повече обичта ми.

На другия ден се събудих, изпълнена със свежи сили. Недоспиването винаги ми се отразяваше благотворно. Станах, отидох до прозореца, вдъхнах парижкия въздух и запалих цигара, без да ми се пуши. После си легнах обратно, но предварително се поспрях пред огледалото и намерих, че имам сенки под очите и одухотворен вид. Изобщо, изглеждах интересна. Реших да помоля хазайката от утре да пусне отоплението, защото просто не се търпеше.

— Тук е адски студено — казах високо и гласът ми прозвуча сипкаво, смешно. — Драга Доминик — добавих, — вие сте в плен на любовна страст. Това подлежи на лечение: разходки, целенасочени четива, момчета, може би и малко работа. Ето какво ви трябва.

Не устоявах на обземащата ме благосклонност към самата мен. Ей Богу, не ми липсваше чувство за хумор! Беше ми леко на душата. Напред към страстите! Впрочем ми предстоеше обед с обекта на моя плам. Заредена с живеца на крехката си безтрепетност, която се дължеше на сетивна еуфория с ясни за мен причини, поех към Франсоаз и Люк. Метнах се на автобуса в движение, а контрольорът, под предлог да ми помогне, ме прихвана през кръста. Подадох му билетчето си и разменихме съучастнически усмивки: той като мъж, вещ по тънката част, а аз — като жена, навикнала с мъже, вещи по тънката част. Останах на платформата, автобусът скърцаше по паважа, олюлявах се, облегната на перилото. Прекрасно, прекрасно си бях с безсъницата, простряла се в мен, между брадичката и слънчевия сплитък.

У Франсоаз вече бе дошъл непознатият приятел, въздебел, червендалест мъж със сухо държане. Люк го нямаше, защото, както обясни Франсоаз, бил прекарал нощта с някакви приятели от Белгия, та станал едва в десет. Много били досадни белгийците с тоя Монмартър. Видях, че дебелакът ме наблюдава и усетих как се изчервявам.

Люк влезе. Изглеждаше уморен.

— Ха, Пиер, как си?

— Не ме ли очакваше?

В тона му имаше нещо нападателно. Може би просто поради обстоятелството, че Люк се изненадваше не от моето, а от неговото присъствие.

— Напротив, братле, — напротив рече Люк с лека усмивка на досада. — Тук пиене няма ли? Какво е това хубаво жълто нещо в чашата ти, Доминик?

— Уиски като сълзица — отвърнах. — Не го ли разпознавате вече?

— Не — каза той и приседна на едно кресло, така както се сяда в чакалня на гара — на ръба. После поспря очи на нас — пак както в чакалня, разсеяно и безучастно. Видът му беше детински и инатлив. Франсоаз се разсмя.

— Горкичкият Люк, изглеждаш почти толкова зле колкото Доминик. Впрочем, моето момиче, аз ще въведа ред. Ще заръчам на Бертран да…