Франсоаз Саган - Усмивка почти

И двамата не се обадиха. Така изминаха десет дни. Името на Люк се превръщаше в бреме. Най-сетне ми позвъни и обясни, че Франсоаз била в течение, а той щял да се свърже с мен при първа възможност, понеже сега бил претрупан с работа. Гласът му беше гальовен. Останах в квартирата, вцепенена, без напълно да проумявам. Предстоеше ми да вечерям с Ален. Той нищичко не бе способен да направи за мен. Бях като опустошена.

През следващите петнайсет дни се видях с Люк на два пъти. Веднъж в бара на кея Волтер и веднъж в хотелската стая, където не намерихме какво да си кажем нито предварително, нито после. Нещата имаха противен вкус на пепел. Винаги е любопитно да се установи до каква степен животът утвърждава романтичните общоприетости. Давах си сметка, че определено не ме бива да бъда веселата млада приятелка на женен мъж. Обичах го. Трябваше да съм се замислила, ако не друго, поне да съм се замислила, че любовта може да е именно това: натрапливост, болезнена неудовлетвореност. Опитах да се смея. Той не откликна. Приказваше ми ласкаво, кротко, като че ли щеше да умира… Франсоаз много била изстрадала.

Попита ме с какво се занимавам. Отговорих, че уча, чета. Четях или отивах на кино с единствената мисъл как бих могла да му говоря за книгата, за филма, чийто режисьор той бе споменал, че познава. Отчаяно издирвах помежду ни връзки, връзки, различни от възпошлата мъка, която бяхме причинили на Франсоаз. Такива нямаше и все пак угризения не ни спохождаха. Недопустимо бе да му кажа: „Спомни си.“ Би било нечестно, а и щях да го уплаша. Недопустимо бе да му кажа, че виждам или ми се привижда колата му навсякъде по улиците, че непрестанно започвам да въртя телефонния му номер, без никога да го донабера, че като се прибирам, трескаво разпитвам хазяйката, че всичко свеждам до него и се упреквам до смърт. Нямах право на нищо. Ала нищото беше все пак настоящият миг, неговото лице, неговите ръце, нежният му глас, цялото непоносимо минало… Слабеех.

Ален беше добър и един ден му разправих всичко. Разхождахме се, извървявахме километри и той обсъждаше моята любов като литературно явление, което позволяваше и на мен да се поставя на отстояние от нея и да я разисквам.

— Нали все пак знаеш, че ще свърши — обясняваше той. — Че след шест месеца, след година ще говориш шеговито по въпроса.

— Не искам — отвръщах. — Браня не само себе си, браня онова, което бяхме заедно двамата. Кан, смехът, разбирателството.

— Но това не пречи да си наясно, че един ден вече няма да е от значение.

— Знам, но не го възприемам. Безразлично ми е. Сега, сега — друго няма.

Обикаляхме. Вечер той ме изпращаше до квартирата, стискаше ми ръката сериозно, а на влизане аз питах хазяйката дали не ме е търсил господин Люк А. Тя отвръщаше, че не е, усмихваше се. Просвах се на леглото и мислех за Кан.

Казвах си: „Люк не ме обича“ и сърцето ми се свиваше от тъпа болка. Повтарях си го и болката се възобновяваше със същата сила. Тогава ми се струваше, че съм направила крачка напред и съумявам да властвувам над болката само защото тя бе на мое разположение, готова да се яви при повик, вярна, въоръжена до зъби. Казвах си: „Люк не ме обича“ и сътресението идваше. Ала, ако горе-долу по своя воля призовавах болката, не бях в състояние да възпра появата й посред някоя лекция или някой обед, когато тя изникваше изневиделица, хващаше ме натясно и ме измъчваше. Не бях в състояние да възпра и ежедневното и оправдано отегчение, плазмодийното съществуване сред дъждовете, умората от утрините, от плоските занятия и разговори. Страдах. Казвах си, че страдам, с любопитство, с ирония, с какво ли не, за да отбягна жалката очевидност на нещастната любов.

Каквото трябваше да стане, си стана. Една вечер се срещнах с Люк. Разходихме се с колата му из Булонския лес. Той ми обясни, че се налагало да отиде в Америка за около месец. Отговорих, че е интересно. После действителността ме зашемети: цял месец. Напипах една цигара.

— Като се върна, ще си ме забравила — добави той.

— Защо? — попитах.

— Горкичкото ми пиленце, толкова по-добре ще е за теб, толкова по-добре… — И спря колата.

Погледнах го. Лицето му бе напрегнато, съжалително. Значи, той знаеше. Знаеше всичко. Необходимо беше да щадя не само мъжа, но и приятеля. Внезапно се вкопчих в него, долепих страна до страната му. Взирах се в сенките на дърветата. Чувах се как изричам недопустими неща.

— Люк, не е възможно. Не бива да ме оставяте. Не мога да живея без теб. Трябва да сте тук. Сама съм, толкова съм сама. Непоносимо е.