Франсоаз Саган - Усмивка почти

Слушах собствения си глас с изумление. Беше непристоен глас, младежки, умолителен. Казвах си онова, което Люк би ми казал: „Хайде, хайде, ще мине, успокой се.“ Но продължавах да нареждам, а Люк продължаваше да мълчи.

Най-сетне, сякаш за да спре пороя от думи, той притисна главата ми в шепи и нежно ме целуна по устата.

— Горкичкото ми то, горкичкото ми сладко момиче.

Тонът му беше разстроен. Помислих си едновременно: „Време е“ и „За окайване съм.“ Зароних сълзи върху сакото му. Минутите течаха, той щеше да ме откара вкъщи, изтощена. Щях да се оставя на волята му, а после него вече нямаше да го има. Порив на съпротива се надигна у мен.

— Не — промълвих, — не.

Впих се в него, исках да съм той, да изчезна.

— Ще ти се обадя. Ще се видим преди да отпътувам — рече той. — Прости ми, Доминик, прости ми. Беше ми много хубаво с теб. Ще ти мине, нали знаеш. Всичко минава. Бих дал какво ли не, за да…

Направи жест на безсилие.

— За да ме обичаш? — запитах.

— Да.

Бузата му беше гладка, топла от сълзите ми. Нямаше да го виждам цял месец; той не ме обичаше. Странно нещо е отчаянието, странно е, че има избавление от него. Той ме връщаше у дома. Вече не плачех. Бях смазана. Позвъни ми и следващия, и по-следващия ден. Датата на неговото заминаване ме завари болна от грип. Той се качи за малко. Ален също се бе отбил при мен, та Люк само ме целуна по страната. Щял да ми пише.

Понякога се пробуждах посред нощ, с пресъхнала уста, и преди още да изплувам от съня, нещо ми пошушваше да заспя пак, да се гмурна обратно в топлината, в безсъзнателността като в единствено затишие. Но вече си казвах: „Просто съм жадна, достатъчно е да се изправя, да ида до умивалника, да пия вода и пак да заспя.“ Ала щом станех, щом видех в огледалото собствения си образ, смътно осветен от уличната лампа, щом хладката вода започнеше да се стича в гърлото ми, тогава отчаянието ме завладяваше и с истинско усещане за физическа болка си лягах отново, зъзнейки. Просвах се по корем, обхванала глава в ръце, и притисках тяло о кревата, сякаш любовта към Люк бе горещо и смъртоносно животинче, което в бунта си бих могла да премажа между кожата си и чаршафа. И битката се разразяваше. Паметта, въображението се превръщаха в жестоки врагове. Лицето на Люк, Кан. Какво е било и какво би могло да бъде. И неспир отпорът на тялото ми, което бе сънено, на разума ми, който бе отвратен. Вирвах глава, съставях уравнения: „Аз съм аз, Доминик. Обичам Люк, който не ме обича. Несподелена любов, задължителна мъка. Точка.“ Измислях начини да сложа окончателна точка, да изпратя на Люк красиво, възвишено писмо; в което да обясня, че между нас всичко е свършено. Но подобно писмо ме вълнуваше само дотолкова, доколкото неговата красота и възвишеност биха ми възвърнали Люк. Едва-що си представях, че раздялата е осъществена чрез това жестоко средство и вече виждах как се сдобряваме.

Достатъчно беше да не се давам, както казват хората. Но заради кого? Не се интересувах от никого другиго, дори не и от себе си. Интересувах се от себе си само по отношение на Люк.

Катрин, Ален, улиците. Едно момче, което ме целуна на някакъв купон. Не пожелах да се срещнем повторно. Дъждът, Сорбоната, кафенетата. Картите на Америка. Ненавиждах Америка. Досадата. Нямаше ли край? Изминал бе повече от месец, откак Люк беше заминал. Бях получила от него кратко писъмце, нежно и тъжно, което знаех наизуст.

За моя утеха умът ми, дотогава противопоставял се на тази страст, като й се подиграваше, а мен правеше за посмешище и ме подбуждаше към тягостни вътрешни диалози, постепенно се преобразяваше в съюзник. Вече не си казвах: „Нека прекратим тази смехория“, а „Как да се ограничат пораженията?“ Нощите бяха вяли и блудкави, клеясали от печал, но дните понякога протичаха скоростно, поглъщани от четива. Разсъждавах за „мен и Люк“ като за външно явление, но това не премахваше непоносимите мигове, когато застивах на тротоара, с „нещото“, което се хлъзгаше надолу в мен и ме изпълваше с отвращение и яд. Влизах в някое кафене, пусках двайсет франка в музикалния автомат и се отдавах на петминутна мирова скръб чрез мелодията от Кан. Ален я намразваше. Аз обаче познавах всяка нейна нота, припомнях си мириса на мимозата, постигах своето. Не се харесвах.

— Недей така, рожбо — повтаряше Ален, — недей така.

Не ми беше особено приятно да ми викат „рожбо“, но в случая ми действуваше разтушително.

— Мил си — казвах на Ален.