Франсоаз Саган - Усмивка почти

Изброи какво щяла да каже да Бертран. Не бях се извърнала към Люк. Слава Богу, помежду ни никога нямаше съучастничество по отношение на Франсоаз. Беше дори странно. За нея говорехме като за многообичано дете, което ни създава известни грижи.

— Такива лудории за никого не са от полза — вметна шишкото на име Пиер и аз внезапно си дадох сметка, че той вероятно знае за Кан. Това обясняваше презрителния му поглед от самото начало, сухото му поведение, загатнатите намеци. Сетих се, че го бяхме срещнали в Кан и Люк бе споменал за него, че бил малко влюбен във Франсоаз. Навярно се възмущаваше, можеше и да се разприказва. От съображения в духа на Катринините: да не укриваш нищо от приятелите, да им бъдеш в услуга, да не допускаш злоупотреба с тяхното… и прочие. Ами ако Франсоаз разбере, ако се взре в мен с подозрение, с гняв, с разни подобни чувства, чужди на нея, а и, смятах, не съвсем заслужени от мен… Какво щях да сторя тогава?

— Да вървим на обед — рече Франсоаз. — Умирам от глад.

Поехме пеша към един близък ресторант. Франсоаз ме хвана под ръка, а мъжете тръгнаха след нас.

— Колко меко е времето — каза тя. — Обожавам есента.

Неизвестно защо, думите отключиха у мен спомена за стаята в Кан и за облакътения на прозореца Люк, който казваше: „Просто се изкъпи и пийни едно уиски, ще се оправиш.“ Беше първият ден, не ми беше особено хубаво, предстояха още петнайсет, петнайсет дни с Люк денем и нощем. Ето за какво най-силно копнеех сега, а то навярно никога нямаше да се върне. Ако тогава знаех… Но и да знаех, щеше да е същото. Пруст пише: „Голяма рядкост е едно щастие да кацне тъкмо върху желанието, което го е призовало.“ А миналата нощ това се бе случило, когато се бях доближила до лицето на Люк, желано в продължение на цяла седмица, и от съвпадението ми бе призляло, може би просто поради внезапното отпадане на пустотата, от която иначе животът ми бе изтъкан. Пустота, породена от чувството, че животът ми се разминава с мен. А в онзи миг като никога бях изпитала усещането, че най-сетне се докосвам до своя живот, и то до върховната му точка.

— Франсоаз! — викна Пиер зад нас.

Обърнахме се, разменихме си спътниците. Озовах се отпред, до Люк, вървях в крак с него по есенно-червеникавия булевард и явно една и съща мисъл бе хрумнала и на двама ни, защото той ми хвърли въпросителен, почти суров поглед.

— Е, да — рекох.

Той сви рамене с недоловимо движение, от което брадичката му леко се вирна.

Извади от джоба си цигара, запали я вървешком и ми я подаде. Всеки път, когато нещо го смущаваше, прибягваше до това средство. А беше човек, лишен от каквито и да било мании.

— Тоя знае за теб и мен — рече.

Говореше вглъбено, без видима уплаха.

— Важно ли е?

— Не ще устои дълго на възможността да утеши Франсоаз. Нека добавя, че в случая утешението няма непременно да доведе до някакви крайности.

За миг се възхитих на мъжката му самомнителност.

— Той е кротък тъпак — продължи Люк. — Състудент на Франсоаз, представяш ли си?

Представях си.

— Неприятно ми е дотолкова, доколкото ще огорчи Франсоаз. Обстоятелството, че тъкмо ти…

— Естествено.

— И заради теб ще ми е неприятно, ако Франсоаз го приеме болезнено от твоя страна. Франсоаз е в състояние да ти направи много добро. Тя е сигурна приятелка.

— Нямам сигурна приятелка — обадих се тъжно. — Нямам нищо сигурно.

— Мъчно ли ти е? — попита той и ме хвана за ръката.

За кратко се затрогнах от жеста, от привидните опасности, на които той го излагаше, после ме обзе печал. Да, той ме държеше за ръка и крачехме заедно пред очите на Франсоаз, но тя беше наясно, че моята ръка държи Люк, умореният мъж. Навярно си мислеше, че ако е гузен, не би го сторил. Не, той не рискуваше особено. Беше равнодушен. Стиснах ръката му: разбира се, беше си той, той и нищо повече. А че успява да запълва денонощията ми, за мен бе вечен повод за удивление.

— Не ми е мъчно — отвърнах. — Никак не ми е.

Лъжех. Искаше ми се да му кажа, че лъжа, че истината е как той ми е нужен, но когато бях с него, всичко това ми се струваше недействително. Нямаше нищо, не бе имало нищо освен петнайсет приятни дни, освен представи и съжаления. Защо така ми се късаше сърцето? Мъчителната загадка на любовта, мислех си с присмех. Всъщност се сърдех на себе си, защото знаех, че съм достатъчно силна, достатъчно свободна, достатъчно способна да изживея щастлива любов.

Обядът беше дълъг. Гледах Люк с трепет. Беше хубав, умен, изнурен. Не желаех да се отделям от него. Кроях смътни планове за зимата. На раздяла той каза, че щял да ми телефонира. Франсоаз добави, че и тя щяла да ми звънне, за да ме заведе някъде си.