Франсоаз Саган - Добър ден, тъга

Заварих Сирил при входа на градината. Той се втурна към мен, прегърна ме, буйно ме притисна, като шепнеше несвързано:

— Миличко мое, как се притесних… Толкова време мина… Не знаех как си, дали не страдаш заради оная жена… Не знаех, че и аз самият мога така да страдам… Всеки следобед плавах покрай заливчето, по няколко пъти… Не си давах сметка колко те обичам…

— И аз — рекох.

Всъщност това и ме изненадваше, и ме затрогваше. Съжалявах, че ми е тъй лошо и не съм в състояние да му изразя вълнението си.

— Каква си бледа… — каза той. — Вече аз ще се грижа за теб, няма да допусна да те тормозят занапред.

Разпознавах въображението на Елза. Попитах Сирил за отношението на майка му към нея.

— Представих й я като моя приятелка, сираче — обясни той. — Впрочем тя е мило момиче. Разправи ми всичко за оная жена. Просто да се неначудиш — изглежда тъй изтънчена, от сой, а да прибягва до такива интриги…

— Елза доста е преувеличила — възразих немощно. — Тъкмо щях да й кажа, че…

— И аз имам нещо да ти кажа — прекъсна ме Сирил. — Сесил, искам да се оженя за теб.

За миг изпаднах в паника. Трябваше да направя нещо, да изрека нещо. Само да не ми се гадеше тъй нетърпимо…

— Обичам те — мълвеше Сирил, заровил устни в косата ми. — Ще зарежа правото, предлагат ми добра работа… един мой чичо… На двайсет и шест години съм, не съм момченце, говоря сериозно… Какво ще кажеш?

Отчаяно търсех някаква благовидна, уклончива фраза. Не желаех да се омъжвам за него. Обичах го, но не желаех да се омъжа — не желаех да се омъжвам за никого, бях уморена.

— Не е възможно… — запелтечих. — Баща ми…

— С баща ти ще се заема аз — отсече Сирил.

— Ан ще възрази — продължих. — Тя твърди, че съм незряла. А ако тя се възпротиви, и баща ми ще стори същото… Толкова съм отпаднала, Сирил, от вълнение ми се подкосяват краката, нека да седнем. Ето я и Елза.

Тя слизаше по пеньоар, свежа и ослепителна. Почувствах се невзрачна и кльощава. Двамата имаха здрав, цветущ и възторжен вид, който допълнително ме угнетяваше. Тя ме настани да седна, като ме крепеше, сякаш бях току-що освободена затворница.

— Как е Ремон? — попита. — Знае ли, че съм тук?

Усмивката й беше щастлива като на човек, който е дал опрощение и сега се надява. На нея не можех да кажа, че баща ми я е забравил, нито пък на Сирил — че не искам да се омъжа. Спуснах клепачи. Сирил отиде да донесе кафе. Елза дърдореше ли, дърдореше — явно ме имаше за дълбоко проницателна личност и се уповаваше на мен. Кафето беше много силно, много уханно, а слънцето донякъде ме разведряваше.

— Умувах, умувах, но не намерих решение — обади се Елза.

— Няма такова — пророни Сирил. — Той се е прехласнал по нея, изпаднал е под влиянието й, нищо не може да се направи.

— Напротив — рекох. — Има начин. Вие сте лишени от всякакво въображение.

Ласкаех се, че тъй внимателно очакват какво ще предложа: бяха десет години по-възрастни от мен, а не им хрумваше никаква идея! Небрежно подметнах:

— Всичко е до психология.

Дълго говорих, изложих им плана си. Те ми излизаха със същите възражения, които сама си бях противопоставяла предната вечер, и аз ги оборвах с остро задоволство. Беше самоцелно, но от стремеж да ги убедя, започвах и аз да се паля. Доказвах им, че замисълът ми е възможен, сега оставаше да им изтъкна, че не бива да го осъществявам, но за второто не намирах тъй логични доводи.

— Не ми харесват такива номера — заяви Сирил, — но ако това е единственият път да се оженим, ги приемам.

— Няма защо да набеждаваме само Ан — вметнах.

— Знаете прекрасно, че ако Ан се задържи, ще се омъжите за когото реши тя — каза Елза.

Може и да беше истина. Представях си как на двайсетия ми рожден ден Ан ме запознава с някой младеж, и той като мен дипломиран, предопределен за блестящо бъдеще, умен, уравновесен, а вероятно и верен. Горе-долу впрочем какъвто беше и Сирил. Разсмях се.

— Моля те, не се смей — рече Сирил. — Обещай ми, че ще ревнуваш, когато се преструвам на влюбен в Елза. Изобщо, как ти дойде на ума — ама ти обичаш ли ме?

Говореше тихо. Елза дискретно се бе отдалечила. Гледах мургавото му изопнато лице, тъмните очи. Той ме обичаше и това ми създаваше странно усещане. Взирах се в устата му, сочна, близка… Вече не се чувствах умозрителна. Той леко наведе глава, така че устните ни се докоснаха и разпознаха. Застинах с широко отворени очи — устата му бе долепена до моята, неподвижна, топла, корава; тръпка пробягна по нея и за да я усмири, той по-силно впи устните си, после ги открехна, целувката му стана поривиста, властна, умела, твърде умела… Разбирах, че по ме бива да се целувам на слънце, отколкото да уча за диплома. Задъхана се отдръпнах от него.