Франсоаз Саган - Добър ден, тъга

Има ли смисъл да казвам, че всичките ми умопостроения рухнаха, когато отидохме да се къпем? Тресях се от угризения пред Ан, чудех се какво да сторя, за да изкупя вината си. Носех чантата й, затичах се да й поднеса хавлията на излизане от водата, отрупвах я с грижи и любезности — тази скоростна промяна у мен след мълчанието ми от последните дни я изненадваше и радваше. Баща ми беше във възторг. Ан ми благодареше с усмивка, отговаряше ми весело, а аз си припомнях: „Каква кучка!“ — „Това е точната дума за нея.“ Как бях могла да го изрека, да преглътна Елзините глупости? Утре щях да я посъветвам да си замине, да й призная, че съм се излъгала. Всичко щеше да си продължи като досега, а и щях да си взема изпита. Образованието положително е полезно нещо.

— Нали?

Обръщах се към Ан.

— Нали образованието е полезно нещо?

Тя ме изгледа и се разсмя. Последвах примера й, щастлива, че я виждам тъй весела.

— Вие сте невероятна — рече тя.

Наистина бях невероятна — тя дори не подозираше какво бях възнамерявала да направя! Умирах от желание да й разправя, за да прецени до каква степен съм невероятна. „Представете си само, и Елза въвлякох в играта: тя се преструва, че е влюбена в Сирил, живее при него, ние ги забелязваме как плават с лодката, после ги срещаме в горичката, по крайбрежието… Елза се е разкрасила. О, не е прекрасна като вас, естествено, но все пак си е възвърнала съблазънта на знойна хубавица, по която мъжете се зазяпват. Баща ми не е в състояние да издържи дълго такова положение — никога не е понасял жена, която е била негова, да се утеши тъй бързо и в известен смисъл пред очите му. Особено с мъж, по-млад от него. Разбирате ли, Ан, макар да ви обича, той скоро щеше да я пожелае — за собствено успокоение. Той е много суетен или много неуверен в себе си, както щете го приемете. Елза щеше да следва моите напътствия и да стори каквото е нужно. И един ден той щеше да ви изневери, а вие не бихте го изтърпели — не сте от жените, способни на подялба. Тогава щяхте да си отидете, а аз тъкмо това целях. Да, глупаво е, бях се настроила против вас заради Бергсон, заради жегата, въобразявах си, че… Дори не смея да го споделя, толкова е отвлечено и смехотворно… Заради изпита бях готова да предизвикам разрив с вас — с вас, приятелката на майка ми, нашата приятелка… А образованието е полезно нещо, нали?“

— Нали?

— Какво нали? — попита Ан. — Че образованието е полезно?

— Да — рекох.

В края на краищата за предпочитане бе да си мълча, тя може би нямаше да ме разбере. Някои положения бяха неразбираеми за Ан. Хвърлих се във водата, догоних баща си, сборичках се с него, възвърнах си удоволствието от закачките, от морето, от чистата съвест. Утре щях да се преместя в друга стая, щях да се разположа с учебниците си на тавана. Бергсон все пак нямаше да взема — хайде, да не се престаравам! Два пълноценни часа на самотни занимания и безгласни старания, дъх на мастило и хартия. А през октомври — успех, изуменият смях на баща ми, одобрението на Ан, новата учебна година. Щях да стана умна, начетена, донякъде безстрастна — като Ан. Защо пък да нямах интелектуални заложби?… Нима за пет минути не бях изготвила логичен план — без съмнение отвратителен, но логичен. Ами Елза! Бях заложила на суетността и тънката струна, за броени минути я бях подвела — а тя бе дошла само да си вземе багажа! Удивително беше как прицелих Елза, как налучках слабото й място, как набелязах ударите си, преди още да заговоря. За първи път изпитвах невъобразимото доволство да прозра в едно човешко същество, да го разголя, да го доведа до определено състояние, за да постигна намеренията си. Тъй както се задейства пружина, аз бях подходила внимателно и механизмът бе щракнал. Готово! Това бе ново за мен, иначе винаги се оставях на поривите си и ако успявах да повлияя на някого, то бе по случайност. Сега внезапно съзирах изумителния механизъм на човешките рефлекси, огромната мощ на словото… Колко жалко, че го осъзнавах благодарение на лъжа… Един ден щях да обикна пламенно някой мъж и щях да намеря пътя към него по същия начин — предпазливо, кротко, трепетно…

На другия ден се упътих към вилата на Сирил далеч по-малко уверена в умствените си способности. За да отпразнувам изцелението си, на вечеря бях пийнала доста, та изпаднах в неудържимо веселие. Обясних на баща си как ще завърша литература, ще общувам с ерудирани личности, ще стана прочута и досадна. А също как ще му се наложи да пусне в ход всички средства на рекламата и да прибегне до скандални разкрития, за да ме лансира като писателка. Обменяхме шантави мисли, смеехме се до припадък. И Ан се смееше, но не тъй бурно, някак снизходително. На моменти изобщо преставаше да се смее — когато хрумванията ми относно начина да пробия надхвърляха рамките на литературата, а и на всякакво приличие. Ала баща ми бе тъй очевидно щастлив, че посредством глупавите шеги си възвръщаме близостта, та Ан не се обаждаше. Най-накрая те ме сложиха да си легна, подпъхнаха завивките ми. Поблагодарих им горещо, попитах ги какво бих правила без тях. Баща ми нямаше понятие, а представата на Ан по въпроса изглежда бе твърде мрачна, но докато тя стоеше надвесена над мен, а аз я умолявах да ми я разкрие, сънят ме обори. Посред нощ ми прилоша. Пробуждането надмина целия ми дотогавашен опит в мъчителните утрини. С мътна глава и прималяващо сърце се отправих към боровата горичка, без да виждам нито сутрешното море, нито стрелкащите се чайки.