Франсоаз Саган - Добър ден, тъга

Ан се приближи. Останах да лежа по корем върху пясъка, съсредоточена в приглушения звук от стъпките й. Тя приседна от другата ми страна и промълви:

— Вярно, че резултатът е плачевен. Впрочем едва ли щеше да е тъй, ако тя действително учеше, вместо да се върти из стаята си.

Обърнах се, вторачена в тях. Откъде знаеше, че не уча? Може дори да беше отгатнала мислите ми: въобразявах си, че е способна на всичко. Предположението ме смрази.

— Не се въртя из стаята — възразих.

— Онзи младеж ли ти липсва? — попита баща ми.

— Не!

Това не беше съвсем точно, но наистина не бях имала време да мисля за Сирил.

— Все пак не си добре — каза строго баща ми. — Ан, вижте я само! Прилича на изкормено пиле, сложено да се пържи на слънце!

— Сесил, миличка — рече Ан, положете известно усилие. Работете малко и хапвайте повечко. Изпитът е важен…

Изгледах я отчаяно, право в очите, за да разбере, че страшното не е изпитът. Нужно бе тя да ми каже: „А какво тогава?“, да ме засипе с въпроси, да ме застави всичко да й обясня. А после щеше да ме убеди, пак щеше да бъде нейната воля, но аз вече нямаше да съм отровена от горчиви, угнетителни чувства. Тя се втренчи в мен настойчиво, съзирах прускосиньото на очите й, помрачени от съсредоточеност и укоризненост. И проумях, че никога не ще й хрумне да ме разпита и облекчи, че подобен подход й е чужд, защото го смята за нереден. И че тя не допускаше у мен ни една от мислите, които ме разкъсваха, а и да ги заподозреше, те биха породили у нея само презрение и равнодушие. Каквото впрочем заслужаваха! Ан винаги оценяваше нещата според точната им стойност. Ето защо никога, никога не бих могла да се спогодя с нея.

Поривисто се проснах обратно на пясъка, опрях буза о топлата мекота на плажа, въздъхнах, потреперих. Ръката на Ан, спокойна и непоколебима, легна върху тила ми, задържа ме неподвижна за миг, колкото да утихнат нервните ми тръпки.

— Не си усложнявайте живота — рече. — Вие, тъй жизнерадостна и буйна, тъй безразсъдна, ставате умозрителна и унила. Това не ви подхожда.

— Знам — отвърнах. — Аз съм завеяно и здраво същество, весело и глупавичко.

— Елате да обядваме — каза тя.

Баща ми се бе отдалечил — той ненавиждаше подобни разговори. Като тръгнахме, ме хвана за ръката и не я пусна през целия път до вилата. Ръката му беше корава и утешителна — тя ми беше бърсала носа при първата любовна мъка, бе държала моята в моментите на безметежност и пълно щастие, беше я улавяла крадешком при нашите съпричастия и при изблиците на лудешки смях. Бях виждала как тази ръка се вкопчва във волана или в ключа от дома, когато вечер се мъчеше да уцели бравата, бях я виждала върху рамото на някоя жена или върху пакет цигари — сега тази ръка с нищо не можеше да ми помогне. Стиснах я много силно. Баща ми се извърна към мен и се усмихна.

Изминаха още два дни — тъпчех на място и се изтощавах. Не ме напускаше натрапливата мисъл, че Ан ще съсипе живота ни. Не търсех начин да се видя със Сирил — той щеше да ме успокои, да ми донесе радост, а аз тъкмо това не желаех. Даже с известна себеугодност взех да си поставям неразрешими въпроси, да си припомням изтеклите дни, да се боя от предстоящите. Беше страшна жега, стаята ми тънеше в сумрак благодарение на затворените кепенци, но въздухът пак беше тежък и лепкав. Лежах на кревата, отметнала глава назад и вперила очи в тавана, като едва-едва се размърдвах, за да намеря върху чаршафа по-хладно местенце. Не спях, пусках на грамофона до себе си бавни парчета почти без мелодия — само с ритъм. Пушех много и се усещах упадъчна, което ми допадаше. Но тази игра не бе достатъчна, за да ме залъгва — бях тъжна и безпосочна.

Един следобед прислужницата потропа на вратата и със загадъчен вид ме уведоми, че долу ме чакали. Тутакси си помислих за Сирил. Слязох — не беше той, а Елза. Тя любвеобилно ми стисна ръцете. Огледах я и се удивих на обновената й хубост. Най-сетне бе добила загар, светъл и равен, беше изкусно гримирана и ослепително млада.

— Дойдох да си взема куфарите — рече тя. — Хуан ми купи няколко рокли, но не ми стигат.

За миг се зачудих кой ли е Хуан, но подминах тази подробност. Драго ми бе да видя Елза — около нея витаеше атмосфера на поддържана жена, на барове и лековати вечери, която ме подсещаше за щастливите дни. Казах й колко се радвам на срещата, а тя ме увери, че винаги сме се били погаждали, понеже сме имали общи черти. Потиснах леката тръпка, предизвикана от това твърдение, и предложих да се качим в моята стая, за да не се натъкнем на баща ми и Ан. При споменаването на баща ми тя не смогна да овладее едно бегло трепване на главата и си помислих, че навярно още го обича… въпреки Хуан и роклите му. Помислих си още, че три седмици по-рано не бих забелязала този порив.