Франсоаз Саган - Добър ден, тъга

— Хич не ми пука — отвърнах кратко.

Той отправи към мен очи, но тутакси ги отклони. Бях покъртена. Съзнавах, че безгрижието е единственото усещане, способно да ме окрили в живота, но то бе лишено от доводи за самозащита.

— Хайде — обади се Ан, като се пресегна през масата и ме хвана за ръката, — само за един месец ще подмените ролята на горско момиче с тази на прилежна студентка, не е толкова страшно, нали?

И двамата ме гледаха усмихнати — представен в такава светлина, спорът беше съвсем прост. Полека издърпах ръката си.

— Напротив — възразих, — страшно е.

Промълвих го тъй тихо, че те не чуха или не пожелаха да ме чуят. На другата сутрин се озовах пред една фраза на Бергсон: няколко минути ми бяха нужни, за да схвана смисъла й. „Каквато и разнородност да се установява отпърво между причина и следствие, и макар да има голямо отстояние между правилата за поведение и съжденията за същността на нещата, силата да обичаш човечеството всякога бива почерпена от досега със съзидателното начало на човешкия род.“ Повтарях си я, отначало наум, за да не се изнервям, после на глас. Обхванах глава с ръце и съсредоточено се взрях в буквите. Най-сетне я проумях, но се почувствах също тъй безразлична и безпомощна както при първия прочит. Не бях в състояние да продължа нататък. Все така прилежно и съзнателно се втренчих в следващите редове и внезапно в мен нещо се изви като вятър, запокити ме върху леглото. Представих си Сирил, който ме чакаше в златистия залив, мекото полюляване на лодката, вкуса на нашите целувки — и се замислих за Ан. Мислите ми бяха тъй напористи, че седнах на кревата с разтуптяно сърце, казвайки си, че са глупави и чудовищни, а аз съм само едно разглезено и мързеливо дете и нямам право да разсъждавам така. Ала неволно продължих да си казвам, че тя е пагубна и опасна, че трябва да я отстраня от нашия път. Припомних си как стисках зъби по време на цялата вечеря. Бях уязвена и разстроена от собственото си озлобление, за което се презирах и надсмивах над себе си… Да, ето в какво упреквах Ан — тя ми пречеше да се харесвам. Аз, тъй предопределена от природата за щастие, топлота и безгрижие, навлизах заради нея в свят на укоризненост и гузност, където от неопитност да се самоанализирам губех себе си. А какво ми даваше тя? Оценявах силата й: тя бе поискала да има баща ми и го имаше, постепенно щеше да ни превърне в съпруг и заварена дъщеря на Ан Ларсен. Тоест — в ошлайфани, благовъзпитани и щастливи същества. Защото тя щеше да ни направи щастливи — ясно осъзнавах с каква лекота ние, неустойчивите, щяхме да се поддадем на притегателността от вписване в определени рамки, от освобождаване от отговорност. Ан лесно постигаше целите си. Вече усещах баща си отчужден — смутеното лице, което на трапезата бе извърнал от мен, ме преследваше, измъчваше ме. Плачеше ми се, като се сещах за някогашното ни съпричастие, за изблиците смях, когато призори се прибирахме с кола из просветляващите парижки улици. С всичко това беше свършено. Аз на свой ред щях да изпадна под влиянието на Ан, щях да бъда прекроена, пренасочена от нея. Щеше да мине безболезнено — тя подхождаше умно, иронично, кротко, не бях в състояние да й устоя, а след шест месеца дори нямаше да имам желание.

Непременно трябваше да се окопитя, да си възвърна бащата и по-раншния живот. Внезапно приписвах какви ли не прелести на двете весели и безразборни години, които сега приключваха, двете години, от които тъй бързо се бях отрекла онзи ден… Свободата сама да мисля, и то да мисля погрешно и малко, свободата сама да избирам живота си, а също и каква да бъда. Не бих казала „да бъда каквато съм“, понеже не бях нищо повече от пластилин, но поне свободата за отказ да се помествам в калъпи.

Знам, че за моя обрат могат да се намерят сложни подбуди, че може да ми се припишат страхотни комплекси: кръвосмесителна любов към баща ми или пък нездраво влечение към Ан. Аз обаче съм наясно с истинските причини — жегата, Бергсон, Сирил или във всеки случай отсъствието на Сирил. Цял следобед ги премислях и ме обземаха ред състояния, които бяха неприятни и до едно се дължаха на откритието, че ние сме във властта на Ан. Нямах обичай да си напрягам мозъка, та ставах раздразнителна. Както и преди, на трапезата не продумах. Баща ми реши, че е длъжен да се пошегува:

— Това, което ми допада у младите, е, че са бодри и интересни събеседници…

Стрелнах го поривисто и сурово. Истина беше, че младите му допадаха, а и нима имах по-добър събеседник от него? Бяхме говорили за всичко: за любовта, за смъртта, за музиката. Сега той ме изоставяше, обезсилваше ме. Втренчих се в лицето му, казвах си: „Вече не ме обичаш както преди, предаваш ме“ и се помъчих да му го внуша безмълвно — изживявах същинска драма. Той също отправи очи към мен, внезапно сякаш доловил знак за тревога, навярно проумявайки, че това вече не е игра и че в опасност е нашето разбирателство. Видях как окаменя, с въпросителен израз. Ан се обърна към мен: