Франсоаз Саган - Добър ден, тъга

— Да, чудесна идея.

— Знаех си, че ще се зарадваш, котенцето ми — каза баща ми.

Беше ведър, прехласнат. Прерисувано от любовната изнемога, лицето на Ан беше по-достъпно, по-благо — никога не бях го съзирала такова.

— Ела тук, котенце — обади се баща ми.

Протягаше двете си ръце, притегляше ме към себе си, към нея. Почти бях на колене пред тях, те ме гледаха с нежно вълнение, милваха ме по главата. А мен не ме напускаше мисълта, че в този миг навярно настъпва прелом в моя живот, но за двамата съм само котенце, мило животинче. Усещах ги над себе си, споени от миналото, от бъдещето, от връзки, които ми бяха неизвестни и не можеха да ме удържат. Насилих се да затворя очи, положих глава в скута им, смеех се с тях, влизах си в ролята. Та нима не бях щастлива? Ан беше прекрасен човек, никога не бях забелязвала у нея каквато и да било дребнавост. Тя щеше да ме направлява, да ме облекчи от бремето на моя живот, при всякакви обстоятелства да ми указва пътя, който се полага да поема. Щях да стана свястна личност, а заедно с мен и баща ми.

Баща ми стана, за да донесе бутилка шампанско. Бях отвратена. Най-важното беше, че той е щастлив, но тъй често го бях виждала щастлив благодарение на някоя жена…

— Мъничко се страхувах от вас — промълви Ан.

— Защо? — зачудих се.

От думите й излизаше, че съм можела да наложа вето върху брака на двама души в зряла възраст.

— Опасявах се, че се боите от мен — отговори тя и се разсмя.

Аз също се разсмях, понеже действително се боях малко от нея. Сега тя ми даваше да разбера, че е била наясно и същевременно, че не съм имала основание.

— Не ви ли е смешна тази женитба на стари хора?

— Не сте стари — възразих с цялата изисквана от обстоятелствата убеденост, тъй като баща ми пристигаше с танцова стъпка и бутилка в ръка.

Той седна до Ан, прегърна я през раменете. Цялото й тяло се изви в порив към него и аз сведох очи. Навярно затова го искаше за съпруг — заради смеха му, заради твърдата, успокоителна ръка, заради жизнеността и топлотата му. Четирийсет години, страх от самотата, може би последен прилив на чувственост… У Ан никога не бях възприемала женското начало, за мен тя беше абстрактна същност, забелязвах нейната самоувереност, елегантността й, но никога и помен от плътско влечение или слабост… Разбирах, че баща ми има повод да е горд — надменната, безстрастната Ан Ларсен се омъжваше за него. Дали я обичаше, дали бе способен да я обича задълго? В състояние ли бях да разгранича сегашната му нежност от тази към Елза? Затворих очи, зашеметена от слънцето. Тримата седяхме на терасата, изпълнени със задръжки, със стаени страхове и с щастие.

През тези дни Елза не се появи. Седмицата измина бързо-бързо. Седем щастливи и сладостни дни — единствените. Крояхме сложни планове за обзавеждане, за часово разписание, което баща ми и аз охотно натоварвахме и сгъстявахме с безразсъдността на хора, никога несъблюдавали нещо подобно. Впрочем дали изобщо си вярвахме? Да се връщаме неизменно в дванайсет и половина за обяд, да вечеряме вкъщи и после да си стоим там.

— Нима баща ми действително смяташе, че е допустимо? И все пак той бодро зачеркваше бохемския си живот, проповядваше ред и умерено, изискано, разчетено ежедневие. Нямаше съмнение, че и за него, и за мен, всичко това бе чисто умопостроение.

От онази седмица съм съхранила спомени, които днес нарочно разнищвам, за да се подложа на изпитание. Ан беше спокойна, проникната от вяра и нежност, баща ми я обичаше. Виждах ги как сутрин слизат под ръка, как се смеят заедно — под очите им имаше сенки от недоспиване и ми се искаше, кълна се, искрено ми се искаше така да продължи завинаги. Вечер често отскачахме да пийнем по нещо в някое от крайбрежните заведения на открито. Навсякъде ни мислеха за сплотено, нормално семейство, а аз, свикнала да излизам сама с баща си и да се превръщам в средоточие на погледите — лукави или нажалени, — с удоволствие поемах съответстваща на възрастта ми роля. Сватбата щеше да се състои в Париж, след почивката.

Горкият Сирил не без изумление присъства на вътрешните ни преобразувания. Тъй или инак, законният завършек го радваше. Заедно карахме платноходката, целувахме се, щом ни се приискаше, а докато той впиваше устни в моите, си представях понякога лицето на Ан, белязано сутрин от лека изнемога, а също особената бавност и блажената провлаченост, която любовта придаваше на движенията й. Завиждах й. Целувките се изчерпват и ако Сирил ме обичаше по-малко, през тази седмица навярно щях да му се отдам.